Отзиви

публикувано на: http://eagle.mountain-world.org/blog/?p=782

Така…директно започвам.

“Някъде…там…някъде” е книга, която събира Паулу Коелю, Халил Джубран и Кърт Вонегът, без авторът да се е опитвал да го постигне.

Сюжетната линия те кара да четеш бавно, както каза на презентацията Марин Кадиев “на малки хапки”, да спреш, да се позамислиш и да продължиш.

Самата книга е съставена от две новели/повести - както искате, така го разбирайте. Мисля, че е по-хубаво вместо да влизам в задълбочени размисли и да пиша много неща за книгата - да ви кажа да си я намерите и купите. Задължително. Това е една от малкото книги от български автори, които може би трябва да са част от библиотеката.

Но има и нещо друго. Самата книга не е лесна за дъвкане и не е предназначена за всеки. Ако не може да оцените малките неща, които Ви заобикалят - не си правете труда да четете “Някъде…там…някъде” - няма да можете да я асимилирате.

Воденето на сюжета и фабулата ми напомнят на Кърт Вонегът, както и няколкото (мисля, че 4 или 5) вулгарните изрази, които от своя страна въобще не се забелязват на фона на цялата съвкупност от задълбочаване в психиката на героите, както при Коелю - който пък откровено си краде от Джубран. Елемента от Джубран е връзката с природата. Борът, с който Чичо Хенри постоянно споделя, кипарисите…и всичко това подплатено с една дълбока описателност, присъща на големите творци.

Философията. За жалост се познавам с Жоро от твърде кратко време и мисля, че тук е момент да стрелям на посоки. Когато Стоян ме закара до София два часа имах възможност да си говоря с него. От него лъхаше една особена форма на философията, която аз не мога да определя. Силно предполагам, че тази философия живее и у Жоро. Това е философията на ManOwaR и всичко, което са написали. Откривам поне една частица от философията на ManOwaR и в книгата. Начина по който Чичо Хенри се домогва до бараката - пада, става, пак пада, пак става. Това е до известна степен повлияно от ManOwaR. Много от техните песни зад привидно грубият текст крият житейски мъдрости. Или поне аз, с моята привързаност към символизма смятам така. Та, Чичо Хенри пада, става, пак пада и пак става. Това, което аз си правя като извод е, че Жоро се е опитал да каже, че колкото и да е гаден и смачкан живота, колкото и да те кара да се чувстваш нищожен, колкото и да те мачка - твоята цел е да ставаш. Дори да паднеш - пак да станеш. И колкото и да падаш - да се стремиш към главната цел - да станеш и да продължиш да се бориш. Цялата първа част от “Някъде…там…някъде” пробужда в мен такива асоциации. Както и прехвърляне на реалността в думички, препинателни знаци и пак думички. Ако констатирам, че животът е гаден - това ще е изтъркано и банално и ще предизвика много смях. Но това става в книгата…но! Но Жоро по много майсторски начин измежду грозното изтъква красотата. Смисълът на живота…всъщност всеки ще го открие сам.

Когато стигнах до “Странни магистрали” (която е посветена на Джоу ДиМайо) първата ми асоциация беше с един албум на моят…абе на Ronnie James Dio. Отново се бях излъгал. “Странни магистрали” носи същата философия, за която писах по-горе. Тази част кара читателя отново да не бърза да прочете книгата, защото има книги, които обичаме да четем “на час по лъжичка”. И това не го пиша от куртоазия, защото Жоро ще го прочете. Това мисля и това пиша. Ако книгата беше лоша - щях да го очерня :)
Но…в “странни магистрали” персонажите са много и различни. Има известна доза хумор - взривяването на извънземните с динамит, например. Има отново това човъркане в психиката на персонажите, задълбаване във философията. Както в “Някъде…там…някъде” - и тук се сблъскват доброто и злото. И тук доброто се опитва да победи. Този път - Скарлет. Тя има нужда от парите, които Питър се опитва да заработи. Той трябва да убие един случаен човек и да му извади окото. Само така малката му сестричка ще оцелее. Така ще е жива. А Питър се е в глъбил и е поставил като фикс идея изпълнението на тази задача. А от къде ще дойдат парите - от ужасен милиардер, който е загубил всички човешки добродетели у себе си и се радва на садизма. Не…”Странни магистрали” също не е за всеки. Мисля, че е време да приключвам с публикацията, защото е твърде дълга.

Не…колкото и да хваля книгата…трябва да я прочетете. Но преди да я прочетете - изчистете съзнанието си от всякакви негативни мисли и…отворете сърцата си - доброто съществува.

Жоро, съжалявам ако съм писал хаотично, объркващо и неразбираемо. Силно се надявам да сте разбрали какво имам в предвид.

Но аз пожелавам на всеки прочел книгата да поеме по своята странна магистрала и да не се плаши, че пътят ще е осеян с бодлива тел и ще има много неща, които ще пречат за гладкото “шофирането”.

П.П. Корицата на книгата е взета от vrubchev.com

 

Георги Връбчев © 2008-2010