СВИТЪК ВТОРИ "САМ"

 

САМ

СВИТЪК ВТОРИ

от

ЕРИК: СКАЗАНИЕ ЗА СИЛАТА

Автор: Георги Връбчев

на Е.А. - за това, че ми показа пътя на война

Огромно дърво изправяше могъщата си снага в центъра на гола местност. Празно пространство отъпкана пръст с диаметър тридесетина разкрача. Неправилната окръжност преливаше в полегат склон, покрит с влажен килим от шума и изсъхнали клони.

Могъщото дърво бе ясен.*

Игдрасилът* на поселището.

Дебелите му корени впиваха гигантските си пръсти в студената пръст. От векове дърво и земята бях вкопчени в чутовна прегръдка.

Някога, далеч назад в мъглите на времето, самотен войн бе открил ясена и с братята си бе дал живот на поселището. Тази легенда разказваше старият Аск. Самият той изглеждаше по-древен от самото дърво. Слаб, снажен, с дълги бели коси, гъста снежнобяла брада и сурово лице, прорязано от дълбоки бръчки.

Аск беше човекът, чиято дума тежеше при съветите на поселището. Влиянието му бе безусловно, облечено в уважение.

Загърнат с две наметала от вълча кожа върху дебелата си вълнена дреха, старецът чувстваше зимния студ по-остро от другите. Заел мястото си в корените на дървото, бавно обхождаше с поглед събралото се множество. В дясната си ръка стискаше дебела, дълга тояга. Изправените му рамене пазеха гордата осанка на войн, а от очите му струеше дълбока, загадъчна мъдрост.

От двете му страни, в правилна окръжност, бяха наредени големи скални късове. На тях бяха насядали войните, участващи в съвета. Дебели, кожени връхни дрехи покриваха уморените им тела. Погледи, носещи още дивия блясък на скорошната битка, озаряваха лицата им. На известно разстояние зад тях стояха жени, деца и тези, които нямаха право на глас.

В средата на кръга гореше буен огън. Висока, светлокоса жена бдеше над пламъка и живата му сила. Плътният звук на горящите цепеници разстилаше мека, магическа топлина. Огнените езици играеха по суровите лица на войните.

Мъжете мълчаха. Очакваха първата дума на Аск. Той не бързаше, зареял поглед някъде, далеч отвъд множеството.

Вятър пропя в голите клони на дървото. Пищният пламък се люшна в ярки спирали. Хората стояха търпеливо. Зад гърбовете им надничаха силуети на ниски постройки.

Жената хвърли нов наръч дърва в огъня.

- Едсгар закъснява. – проговори най-сетне Аск и премести погледа си върху голям, празен каменен къс – Дали не е заминал някъде? – попита той и обходи събралите се с очи.

Хората се спогледаха, но изглежда никой не знаеше къде е могъщия войн. Нямаше изненадани. От години той живееше в планината и го виждаха само, когато поискаше.

Никога обаче не бе пропускал съвет.

Измина още време без никой да проговори.

- Аз смятам да започваме. – каза едър войн със светла коса и светли очи, като се покашля за да прочисти гърлото си – Едсгар няма да има против.

- Кнут също го няма, Торфин. – отвърна му друг мъж на име Ейрик.

Старецът кимна.

- Грешка, тук съм - обади се висок, рехав глас.

Отделни люде обърнаха глави, други, познали гласа, не реагираха.

Група в ляво от Аск се размести и огънят освети седящия в носилка Кнут. Двамата му носачи го положиха на земята и се изправиха от двете му страни, свъсили вежди.

Кнут - сам, с помощта на неколцина, пестеливи в битките, щедри на думи, се бе провъзгласил за старейшина. Не беше нито достатъчно възрастен, нито достатъчно заслужил, но веднъж влязъл в тази роля, вземаше дейно участие в съветите и се стараеше да наложи мнението си на всяка цена. Свободни души и широки сърца, северните мъже и жени приемаха спокойно този факт.

Едсгар също. Далеч над дребното, той никога не бе заставал на пътя на тези амбиции. Въпреки това сянката на суровия войн тегнеше над Кнут. Съветът никога не започваше преди Едсгар да слезе от пещерата си. Той бе войнът на войните, а мъдростта му сякаш бе от хиляди животи. Затова го чакаха и сега, но той не идваше.

За разлика от човека, избрал да бъде негов враг.

Появата на му не се приемаше добре от всички и Аск знаеше това. Езикът на Кнут, много по-остър от меча му, вместо със смелост, щедро бе дарен с двуличие. Умът му бе пъргав, в критични моменти се бе оказвал полезен, но напоследък Аск забелязваше, че истината в думите му, беше единствено неговата, за негово лично добруване. Водачът внимателно следеше постъпките му, но мъдро спестяваше на общността открито противопоставяне.

- Къде си пострадал? – попита го той.

Гледаше човека на носилката право в очите.

- Как къде – що за въпрос?!

Кнут се огледа и кимна към другите с превързани рани.

– Не искам да обидя възрастта ти, премъдри Аск, но скоро имаше битка. Тежка, с истински врагове. – Кнут изпъчи гърди, сякаш сам я беше спечелил – Кракът ми пострада.

- Не те видях да куцаш на пиршеството. – прекъсна го Бьорн – едър мъж с големи, груби длани – Беше съвсем здрав. – допълни, впи поглед в него и наклони кафеникавата си грива.

Кнут, съсредоточил цялото си внимание върху стареца, се сепна и ловко като змия се извърна към Бьорн. Изпитото му лице изглеждаше пепеляво на светлината от огъня.

- Ти откъде знаеш?! Защо не си гледаш строежите и да оставиш войната на войните. – озъби се той – Злорадстваш, че има и други като теб. Хроми, негодни за друго освен къщна работа.

Бьорн изръмжа свирепо и понечи да стане.

- Какво ще ме нападнеш на съвета ли? Ранен и беззащитен?! – извиси глас Кнут и в очите му се мярна страх.

Бьорн срещна погледа на Аск и преглътна обидата.

Наистина бе куц. Стрела бе пробола коляното му в битка. От тогава предимно строеше. Сградите, в които живееха, бяха негово дело, но щом враг застрашаваше поселището, бе сред първите в битката. Признат майстор на камък и дърво, с не по-малко умение въртеше ковашкия чук и бойната брадва. По нрав спокоен и въздържан, никога не бе харесвал Кнут.

- Така беше, Кнуте, и аз не забелязах да си ранен. – каза Торфин.

Няколко мъже подкрепиха думите му.

- Какво – заговори Кнут и крадешком погледна към Аск – това, че се държах като мъж и не хленчих след битката е лошо, така ли? Ще ме съдите за това, че бях твърд, така, както трябва да бъде всеки от нас?

Никой не каза нищо и той продължи:

- Сами знаете, че голямата болка често идва късно, когато си най-неподготвен за нея. И затова, че се грижа за себе си, че щадя сега крака си, и за това ли трябва да бъда съден?!

С дързък поглед Кнут обходи множеството, опънал платна в уютното море на думите.

- Да, ранен беше. Видях го. Но се държеше. – намеси се набит мъж, седящ срещу Аск – Вечерта бяхме заедно и знам. – допълни той и се огледа предизвикателно.

Притече се на помощ и знаеше защо го прави.

Кнут също бе наясно и разчиташе на тази подкрепа.

- Е – да започваме. – рече той, не искаше да изпусне момента.

- Едсгар още не е дошъл. – отрони Аск замислен.

- Няма и да дойде. – хищно отвърна Кнут и впи блестящи очи стареца – Никога! – издигна глас и съзна, че е допуснал грешка.

– Имам пред вид, че...отказът му да дойде на съвета е високомерие. Може никога да не го видим. Самозабравил се е... и винаги е странял от нас…

- Но не и от битките ни. – сряза го Бьорн, който от дете бе близък с Едсгар – Много е смело да говориш, зад гърба му, а като дойде да се свиваш като воден плъх. Кнуте, криеш нещо. - познавам те.

Надигна се заплашително и се обърна към насядалите на каменните късове.

– Инак не би си позволил да говори така!

- Кой аз ли– подскочи в носилката Кнут – Как виждаш ти тази работа? Да не би да съм се довлякъл на ръце до там.

- До къде? – намеси се на мига Аск.

- Там...където живее.

- Какво си търсил там? И кога?

Лицето на стареца остана студено, изсечено от камък, но от гласа му бликаше особена енергия.

- За какво въобще да отговарям на такива въпроси?! Не помните ли?! Вие ме изпратихте там с Ейнар - да го известим за битката с онези от долината. И сега какво – аз съм посегнал на Могъщия. – насмешката му помогна да го произнесе, иначе никога не би могъл да се пребори със себе си.

- Още нещо ще ме питате ли?! Може би раната ми ще искате да видите?

Драматично издърпа превръзката около глезена си. Раната се размести и от нея бликна кръв. Болка стегна тялото на Кнут и лицето му се сгърчи в гримаса.

Сълзи потекоха по страните му, но целта му беше постигната. Настана смут. Тригви, мъжът, намесил се в негова подкрепа, извади меча от ножницата си.

Аск наблюдаваше всичко внимателно. С изненадващо мощно движение стовари тоягата си в огъня. Пламъците изригнаха в безброй искри. Светлината озари свъсеното лице на старейшината. Мъжете се опомниха. Множеството утихна.

Аск вдигна глава и се загледа в небето. Отсъствието на Едсгар го тревожеше.

* * * * *

Ерик дълго стоя с вдигнати във въздуха ръце. Загледан напред и нагоре. Някъде там, далеч над планинските върхове, в необята на небесната шир. Сякаш се опитваше да отплува към безкрайната вечност. Сякаш се опитваше да види Валхала.

Рязко, в момент, в който изглеждаше, че духът е напуснал тялото му, малкият войн скочи на крака. Изтръгна меча си от земята. Препаса го и с твърди стъпки пое към дома. Не се обърна нито веднъж, докато не остави езерото далеч зад себе си.

Вървя дълго. Гората се сгъсти. Оголелите дървета отстъпиха склоновете на борове-гиганти. Високите им върхове се полюшваха някъде извън времето, с глухо, далечно поскърцване.

Бавно, но сигурно Ерик изкачваше смълчаната планина. Било след било, той започна да вижда познати хребети, но знаеше, че пред нозете му лежи още много път, който никак не беше лесен.

Малко след пладне започнаха да прехвърчат снежинки. Няколко хвърлея нагоре по склона, снегът заваля в кротък бял танц. Момчето се усмихна. Сега въздухът трябваше да омекне.

Уви.

Оказа се, че не винаги става така. Студът продължаваше да хапе страните му. Тук, дълбоко навътре и високо горе в планината, зимата все още беше възкачена на трона си. С всяка крачка преспите ставаха по-дълбоки.

Синът на севера напрегна сили. Снегът трупаше и денят бавно отлиташе.

Крачеше храбро, но напредваше отчайващо трудно. Краката му сякаш бяха късове скала. Изтощението изсмукваше силите му, мъката смазваше сърцето му. Струваше му се, че ще се срине на земята и никога няма да стане. Част от него – детето, потънало в отчаяние, искаше да го стори, но останалата - сърцето и душата на малкия викинг, се нахвърляше свирепо върху първата и прогонваше слабостта да се предаде.

Не и той!

Не и сега!

Пред него стоеше последната част от обещанието, дадено на Едсгар Могъщия и нищо нямаше да го спре, докато в кръвта му имаше и искрица живот. Древният зов на стоманата го водеше напред. Каква щеше да бъде неговата съдба след това знаеха само норните и великите богове. Ерик имаше вяра и това му даваше сили.

И той вървеше.

Странно дете беше Ерик. Странно и силно.

В трудния път по планинските склонове единствените му спътници бяха самотата и мъката. Като бурни вълни го връхлитаха, бушуваха в него, след което се отдръпваха победени. В младата си душа той все още намираше сили да устои.

Горещите бразди непослушни сълзи, бяха единственото, което издаваше, че всъщност той бе още дете. Студът превръщаше дирите изстрадана влага в тънки ледени дъги, които Ерик бързаше да отчупи с ръка, сякаш се боеше някой да не забележи слабостта му.

Той трябваше да бъде силен. Слабостта означаваше смърт във враждебния свят, където яростта на вълка беше нищо в сравнение с мощта на стихиите, където мощта на стихиите бе нищо в сравнение със злото, стаено в хората с много лица. Нищо в сравнение със злобата на невестулката, когато мечката си беше отишла.

Той щеше да бъде силен. Скътал в сърцето си свещения завет да вярва в силите си и в себе си, събрал тялото и душата си в твърдо ядро, Ерик продължаваше напред по суровия планински склон.

Инстинктът му го водеше към най-ниската част на билото. Момчето се огледа. Никакви признаци на живот. Само той, заспалите снежни дървета и вятърът.

Вятърът, който прииждаше на свирепи, изненадващи пориви и завихряше сухия сняг във високи спирали искряща мъгла. Малкият войн потъваше в непрогледна белота, която в следващия миг отлиташе, гонена от необуздания си господар. Погледът му се премрежваше, губеше ориентация и присядаше в снега, достигащ до хълбоците му. Поемаше въздух, събираше сили и с усилие тръгваше отново.

Върхът беше пред очите му, струваше му се, че може да го докосне с ръка, но колкото повече го приближаваше, толкова борбата с виелицата ставаше по-свирепа. Ерик познаваше студа. Знаеше, че ще бъде негов враг по пътя, но не се страхуваше от него. Пристегнал бе плътно дрехите си. Там, където вълкът бе впил хищните си зъби, бе нагънал разкъсаното парче от кожуха си, а между пластовете бе натъпкал шума и прогнила трева.

Независимо от това, неуловимите игли на студа безмилостно пронизваха кожата му, винаги щом северния вятър намереше незащитена пролука. Неестествена, нездрава топлина бушуваше в детското тяло и тези стрели на планинския въздух се впиваха в него с неистова ярост, но той не спираше и нямаше да се предаде.

Меча бе препасал на гърба си, така дръжката стърчеше над главата му, далеч от раната, която напомняше за себе си, всеки път щом нещо се отъркаше в нея.

Последните няколко разтега до билото Ерик измина в непрекъсната битка с дълбокия сняг. Малко преди края, склонът се превърна в наклонена стена и той спря задъхан до едно от редките дървета. Изтегли меча и с бързи движения отсече клон, не по-дебел от ръката си. От усилието раната избълва пламъци болка, но той не им обърна внимание.

Окастри клона, пое напред, като си помагаше с него и скоро изкачи хребета. Спря за миг, изправи снага и се олюля. Заби тоягата си в снега и успя да запази равновесие.

Снегът се сипеше тих и безмълвен, но момчето виждаше ясно. Насреща се издигаше планински гигант, който познаваше много добре. Отвъд него бе домът му и долината, по пътя за която се намираше поселището. Ерик се усмихна.

Въпреки студа и въпреки всичко.

В главата му прозвучаха думи, казани сякаш много, много отдавна, в друг по-добър живот, когато едва проговорилото дете сияеше от всеки звук на бащиния си глас.

Да победим великана и сме в къщи. Но ще минем, сине, на изток от него. Откъм Аустри*. Предният вход на пещерата не е достатъчно безопасен. Не бива да оставяме да бъдем изненадани от никого – от зверове, от хора, нито дори от боговете. Ние трябва да бъдем изненадата, ако враг стаен ни дебне!

Невръстният Ерик, тогава на пространства, време и болка далеч от смисъла в думите на своя баща, подскачаше в дълбоките следи от стъпките на Едсгар към хълма, лежащ в полите на отсрещния хребет.

От онзи ден безброй пъти бе минавал край този хълм. Винаги му се бе струвал голям като планина. Единственото, което сега мина през ума му, беше, че изглеждаше малък, наблюдаван от тук. Там, долу, снегът полека изчезваше и възвишението приличаше на част от тъмна река, която извираше някъде изпод белите преспи.

Ерик огледа небето. Денят бе превалил и скоро щеше да изгасне във вечер. Нямаше време за губене. Той прекрачи напред по белия северен склон.

Спускаше се предпазливо. Бе стръмно, а падината беше далеч. Залитна и едва успя да остане изправен. Продължи, внимателен на всяка крачка. Топли гейзери клокочеха в тялото му и светът плуваше пред очите му. Дузина крачки по-надолу се олюля отново, стъпи встрани, подхлъзна се и се прекатури в снега.

Стръмнината го пое и момчето се запремята надолу. Захвърли тоягата и не се опита да спре. Знаеше, че е по-добре да не го прави. В едно от превъртанията, успя да се обърне по гръб и се остави на инерцията по твърдата снежна кора.

Присвил очи, Ерик летеше надолу. Дърветата на пътя му се сливаха в тъмни петна, които едва успяваше да избегне.

Малко преди края на склона, краката му се удариха в дънер. Той се преметна във въздуха. Приземи се на едната си страна. Скален къс, скрит под снега, раздра раната му и той изкрещя. Отблъсна се с ръка и продължи да се търкаля лудешки. Светът наоколо се въртеше размазан, мръсен и сив. Момчето затвори очи и пое дълбоко въздух.

Один не би го оставил да умре безславно. Цялото му същество се превърна във вяра.

Не. Не и преди да е изпълнил докрай волята на Едсгар.

Така и стана.

В края на своя полет, малкият храбрец се стовари в калната шума на падината под склона. Тялото му се разтърси и се изви неестествено. Ерик преглътна стон, претърколи се още няколко пъти и спря.

Непознавана слабост тежеше на крайниците му. С мъка се обърна по гръб и отвори очи, за да не изгуби съзнание.

* * * * *

Насъбралото се множество започваше да губи търпение. Аск въздъхна тежко. Предчувствие притискаше душата му. Безмилостна буря бе преминала през поселището и бе покосила спокойствието, царящо в него от много зимни луни. Отсъствието на Едсгар, освен, че беше необичайно, изправяше общността им на ръба на пропастта.

Кнут, скришом наблюдаваше стареца с ехидна усмивка, която криеше в ръкава на кожуха си. Не искаше да рискува съжалението, което трудно беше спечелил. Изчака още малко и намери с очи Олаф, братът на Тригви.

Олаф прочисти гърлото си и рече:

- Аз до сега мълчах, но смятам, че е крайно време да започваме. Да не би единствено от Едсгар да зависи какво ще правим от тук нататък? От него, който дори не живее при нас? Да не би да е Тор, за да треперим в очакване?

- Треперят само тези, които се страхуват от него, а се страхуват враговете му! – изръмжа Бьорн.

Тригви се притече на помощ на брат си.

- Бьорн, време е да затвориш езика си зад зъбите. Достатъчно слова без смисъл чухме от теб. Има правда в думите на Олаф. – той се обърна към останалите - Едсгар е станал високомерен, щом съдбата на поселището е последната му грижа. Той избяга от тук!

Бьорн погледна Аск.

- Тригви, рискуваш, ако още веднъж чуя подобни думи за себе си, да те смачкам като птиче яйце. – едрият мъж се изправи – А за Едсгар всички добре знаем, че не остана тук, защото инак трябваше да стъпче меките тела на някои червеи...и само Аск ги спаси от това.

Кнут мълчеше. Нещата се развиваха, както беше предвидил.

Старецът поклати бялата си глава и затвори очи.

Напрежението взимаше грешна посока. Войни в конфликт бяха лесна плячка и за най слабия враг. Аск знаеше това, но дали от зла магия, дали от умората на душата, не чувстваше сили да овладее гнева сред хората си.

- Вие няма ли да млъкнете! – дойде му на помощ Торфин – И без това един нещастник така ме цапардоса, докато наблюдавах докъде ще се изтъркаля тялото на друг, че главата ми още кънти като ли съм изпил езеро с медовина.

Разтърси светлата си грива и с гръмък смях продължи.

– Само вашите брътвежи тук ми бяха нужни... Хора! След битка човек е длъжен да похапне, да отпие с дълбоки глътки от рога си, жена да стопли в ложето си... Така да отпразнува победата, че още дни и нощи да пие насладата, че е жив, инак боговете няма да закъснеят да стоварят справедливата си брадва върху смъртната му шия! А вие какво?! – сините му очи искряха в неподправено веселие, сякаш наистина бе изпил езерото медовина, за което говореше.

Множеството зашумя одобрително. Напрежението отслаби хватката си.

- Нека започваме. – рече Аск.

Хората притихнаха. В гласа му бе изсвистяла стомана. Старецът обходи лицата с очи и заговори:

- Под необятното небе, понесени от стихията на ветровете, крепени от древната премъдрост на великите богове, войните ни влязоха в битка. Победиха като истински синове на Один! Силата в този ден бе на наша страна. Враговете ни бяха разпилени като прах от ураганен напор. За много от тях тази битка беше последна.

Аск направи пауза и отново се вгледа в хората.

– Но не за всички! Горчив е вкусът на тази победа. Колко наши братя няма да видят раждането на зората, колко жени ще скърбят в празните постели, колко деца никога вече няма да видят бащите си?! Колко спечелихме и колко загубихме? Защо трябва сега да преглъщам отровният залък на това, че предупредих и се оказах прав?! Днес по-добре ли сме от вчера? Днес те са разбити, но утре?! – загледа се в Селма – жената до огъня – Висока цената платихме, без да получим добро в замяна. Вече никой не ще може да се наведе спокойно да събере дърва, защото зад гърба му може да дебне враг. Затова трябва да сме готови! Трябва да сме нащрек! И трябва да решим. – гласът му омекна – Да ги преследваме и избием до крак или да изчакаме да дойдат отново - за мъст, по-силни.

Въпросите надвиснаха над събралите се в нощната тишина. Хората разбираха, че думите на стария мъж са истина. Споглеждаха се и никой не се решаваше да отговори.

- Ето затова трябваше Едсгар да бъде тук! – възкликна мъж на име Орм.

Бьорн одобрително кимна.

Кнут усети, че е дошъл мигът да се намеси.

- Едсгар. – каза той и замълча – Едсгар! – повиши глас той – Едсгар!!! – изкрещя – Колко по-силно да извикам, за да ме чуе спасителят ни? – обходи съвета с насмешка – За да повикам човека, който подведе премъдрия Аск, който изложи на опасност живота на всички ни, само, за да изтъкне себе си!? Едсгар – човекът, който пося единствено раздори?! Едсгар?! Убиецът на най-добрите ни войни… - сведе очи в нова драматична пауза.

- Куче. – изрева Бьорн – Как смееш?! Той или ти поиска да нападнем долината – ти, който се криеш зад полите на жените и в колибките на децата, щом замирише на кръв. Ти ли смееш да нападаш Едсгар с гнилия си език!?!

Разяреният мъж гледаше Кнут и за свой ужас прочете в очите му не страх, а тържество, . Лед скова сърцето му.

- Какво си сторил, подлецо! – изкрещя той и скочи към него с вдигнат меч.

Тригви мигом кръстоса острието си с Бьорн. Викингът беше куц, но обладаваше огромна физическа сила. При второто му замахване мечът на Тригви отхвръкна. Мощен удар с лакътя го изпрати след него. Той ловко се превъртя и остана на крака, докато брат му и други двамата от хората на Кнут правеха опити да спрат Бьорн.

Големият мъж не ги виждаше. В съзнанието му нямаше място за тях. Там беше само това, което бе прочел в очите на Кнут – с Едсгар се бе случило нещо. Нещо лошо. И той беше бесен. Беше свиреп.

С общи усилия петима мъже, успяха да отнемат меча му, но това не го спря. Един от носачите на Кнут стъпи в огъня. Силен удар на Селма го изхвърли от там. Бьорн беше мъжът й. Пъргаво скочи и застана до него. Мъже с изтеглени мечове се наредиха до тях. Бьорн се хвърли отново напред.

Протегнатият жезъл на Аск го спря. Едрият мъж погледна стареца и разпери ръце. Старейшината поклати глава. Бьорн стисна юмруци в едва сдържана ярост. Селма пристъпи зад него.

- Ха-ха-ха – извиси се резкият глас на Кнут – Каква смелост! И колко сме предани… - гласът му потрепери – На един предател, на един страхливец! Къде е той сега – не може ли сам да се защи…

- Кнут! Мълчи! – извика старецът властно.

Селма се спусна като привидение. Отекна звучна плесница. Кнут изпищя изненадан. Бьорн погледна жена си. Тя кимна, отмести се и хвърли дърво в огъня, сякаш нищо не се бе случило.

- Спрете, слепи хора! – извика Аск - Спрете и вижте призрака поражението! Той броди сред нас! Кнут… – изгледа го продължително – Бьорн… и всички вие – разединени сме, а трябва да бъдем по-единни отпреди. Да бъдем заедно, в добро и в зло!

- Без Едсгар сме слаби! – каза Бьорн и изгледа Кнут.

- Бьорн е прав. – рече Торфин спокойно – Не знам къде е Едсгар, но без него не сме достатъчно силни и няма какво да говорим повече. – отсече той.

- Да! Крийте се страхливо зад полите на дрехата му – чакайте си го до края на света!

Кнут вирна тясната си глава, тънки кичури увиснаха по страните му.

- Не смей дори да си помисляш някога вече да ме наречеш страхливец! – гласът на Торфин отекна в клоните на огромното дърво – Ти - Кнут Малодушния! Замълчи, преди да съм откъснал главата ти. – огромният мъж се усмихна и поглади гъстата си брада.

Кнут не посмя да отвърне. Знаеше, че Торфин е в състояние да изпълни заканата си. На момента, докато още се смееше. Потърси подкрепа в останалите, но не я намери. Злобни искри пробягаха в погледа му.

- Спомнете си днешния ден, когато съжалите за него. – процеди той през зъби.

Направи знак на хората си и се оттегли, загърнат с кожи в носилката. Нямаше да успее да наложи волята си, докато сянката на Едсгар тегнеше над поселището. Време беше да изтръгне заплахата от корен. Едсгар беше замлъкнал завинаги. Ред беше на малкото вълче. При мисълта за Ерик болка прониза крака му и изкриви лицето му в грозна гримаса.

Аск бе чул последните му думи и тъжно поклати глава.

- Рано е. – проговори той уморено – Мъже и жени, битката още бушува във вените ни. Отново ще свикам съвет. Скоро. Дано тогава боговете покажат пътя ни и той бъде един. Приберете се в домовете си и приемете покоя, който заслужихте с храбростта си.

Хората отдавна чакаха този миг. Умората бе преляла в отегчение, сблъсъкът на съвета беше натежал в чистите им планински сърца. Започнаха да се разотиват и сборището скоро утихна съвсем.

Последни напуснаха Селма и Бьорн. Аск не беше единственият, който чу думите на Кнут. Бьорн видя и погледа, който ги съпроводи. Усети заплаха и долови гибел. Трябваше да потърси Едсгар.

Умислен мъжът се насочи към дома си.

* * * * *

Слънцето пълзеше по небосклона искрящо и студено. Вятърът беше изчезнал. Времето беше ясно и свежо, но Ерик вървеше в непрогледна виелица. Съзнанието му потъваше в пелена, изтръгваше се за кратко, за да се гмурне отново по пулсиращата повеля на болката.

Момчето бе пренощувало в ниска хралупа. Първите отблясъци на деня го бяха повели отново на път. Заобиколи хълма и пое надолу към дома си.

Преди много зими, когато избираше убежище, Едсгар бе предвидил нуждата от втори вход. Натам напредваше Ерик. При други обстоятелства, вече щеше да го е достигнал, но сега му се струваше, че никога няма да успее.

Залиташе на всяка крачка. Опираше се на дърветата, оттласкваше се и продължаваше до следващото олюляване.

Задъхан малкият войн спря до поредното дърво. Дишаше тежко, със затворени очи. Въздухът раздираше гърдите му. Цялото му тяло гореше. Някой сякаш дълбаеше плътта му с нажежено желязо там, където звярът бе впил зъбите си. Отвори очи. Гората заплува пред него в неясна картина. Краката му се подгънаха и той седна. Оброни глава и продължи битката си за въздух.

Протегна ръка, опря се на дървото и с мъка се изправи. Беше близо. Не биваше да се предава. Изтегли меча си и заслиза бавно, като се подпираше на него. На места политаше с цялата си тежест, острието се забиваше дълбоко в земята и омаломощеното момче едва успяваше да го изтръгне.

Слънцето вече бе високо, когато Ерик забеляза скално струпване, покрито с мъх, което би познал сред всички скални струпвания на вселената. Немощният вик на малката му победа огласи притихналата гора.

С неравни, ту ситни, ту неестествено големи крачки, Ерик се затича. Стигна до скалите, опита да спре, но не намери сили. Хвърли се на земята, отскочи от дебелия мъх и се просна върху камъните. Отметна глава и затвори очи.

Скалният куп, който пазеше входа към дома на Ерик, с нищо не се отличаваше от всички други подобни, осеяли гората наоколо. През летните месеци кухината в нозете на скалите потъваше в гъстата, ниска растителност и ставаше неоткриваема.

Ерик лежеше неподвижно, но в тялото му бушуваха болка и безсилие. Луташе се из изпразненото си съзнание и с върховно усилие откри мисълта, която бе отложил за края на пътя си. Трябваше да слезе в пещерата и там...

Момчето отвори бавно очи.

„Там какво?”, запита се за миг, след което затвори очите си отново.

„Там...” Там щеше да се сети.

Време беше да тръгва. Изправи се с трудно и седна. Заби острието на малкия си меч в пръстта и с усилие се изправи. Заобиколи ниска, ръбеста скала и спря до храст, под чиито голи клони бе входа на пещерата.

Момчето затъкна оръжието на гърба си, приседна на ръба на пукнатината и спусна краката си в нея. Намери с пръсти опора и отпусна цялото си тяло надолу. Всеки негов мускул, всяка кост запищя с неистов вой. Стисна зъби, пристъпи напред и потъна в тъмнината. Кашлица раздра гърдите му и отекна из всяко ъгълче на стръмния скален тунел. Ерик загуби равновесие. Посегна в тъмнината, не намери опора и се стовари върху невидимите скали.

Остър ръб се заби в челюстта му, гърдите му едва се повдигаха. Простря ръце встрани и разбра, че ако сега не стане, вече никога нямаше да успее. В сърцето му се промъкна хлад. Ами ако не успееше да помръдне?

Ако зло проклятие го бе застигнало в тъмната, празна пещера? Ако останеше тук и се превърнеше в една от тъмните, студени скали, които го заобикаляха?

Ерик потрепери. Думата, която бе дал на умиращия Едсгар, щеше да остане пречупена завинаги.

Момчето заръмжа от болка и ярост. Напрегна всяка частица от себе си.

Не помръдна.

В един безкрайно дълъг миг му се стори, че най-лошото наистина се случва. От гърдите му се изтръгна вопъл. Внезапно невидимите окови, сковали тялото му се разкъсаха и всичките му напрегнати до краен предел мускули се раздвижиха едновременно. Главата му забуча, пред очите му захвърчаха искри.

Ерик скочи на крака и се втурна напред. Стъпи в празнота, разпери ръце и полетя в тъмнината. Миг по-късно скалните издатини по стените започнаха да го подмятат между острите си ръбове. От болните му дробове се изтръгна крясък. Малкият му меч се изхлузи и стоманата пропя в скалите надолу по тесния тунел.

Малкият войн сви глава между ръцете си и прие новата битка. Премяташе се, охлузваше дланите, раздираше дрехата си, ръмжеше от болка, докато най-сетне не се просна по лице върху влажната утъпкана пръст на пещерния под. Беше готов да се закълне, че не съществува нищо по-меко от нея в този свят.

Насладата му трая само миг. Цялото му тяло плуваше в жестока болка.

Падането обаче събудило съзнанието му и той възприемаше околния свят по-ясно и смислено. Виждаше го. Отново. Пулсиращата треска, пъплеща в горещи потоци по тялото му, си бе дала почивка. Всичко му подсказваше, че това няма да продължи дълго.

Момчето изплю пръстта, която скърцаше между зъбите му. С две непохватни маневри застана на колене и лакти. Трепереше, но още чувстваше сила. Не опита да се изправи. Не искаше да рискува да не успее.

Насочи към вътрешността на пещерата. Лазеше. Бавно, но беше достатъчно. Целта му беше предната зала. Там, където бе живял с баща си.

Ерик реагира с гримаса на болезнения спомен, разтърси дългата си тъмна коса и продължи.

* * * * *

Студената светлина на слънцето огряваше поселището. Въздухът бе остър и само силно въображение можеше да почувства далечния полъх на предстоящата пролет. Уханието шума и стар сняг вплиташе невидимите си пръсти в свежия, смолист аромат на гъстата гора и тънкия, влажен повей на безбройните планински езера.

Бе рано и сред множеството различни по големина сгради цареше покой. Оживление имаше единствено пред дома на Кнут, далеч в североизточния край заедно с още няколко други постройки.

Причината бяха двама мъже. Стопанинът и довереният му Тригви. Разговаряха тихо, със сериозни изражения на лицата. Разговорът беше важен, ако човек съдеше по изражението на двамата. Кнут нервно сновеше наоколо, жестикулирайки при всяка своя дума. Тригви го слушаше седнал на масивен къс дърво до вратата на постройката, облегнал меч между краката си

- Значи ти мислиш, че може да е жив? – попита той безстрастно.

- Жив ли, жив?! – размаха ръце Кнут – Тръпки ме побиват от тази дума.

Спря за миг, впи кръглите си очи в седналия и отново продължи късите си обиколки.

– Представяш ли си какво ще стане, ако се появи тук? Какво ще стане с мен?! – извиси глас той.

Бегла усмивка пробяга по лицето на Тригви. Нямаше две мнения какво би се случило, ако Едсгар бе оцелял и ако – мъжът погледна куцащия пред него – всичко, което той му разказа бе вярно. Не би заложил и болен кон за живота му. Кнут щеше да срещне гибелта си. Той и всички около него.

Погледът на Тригви потъмня. Истерията на ранения можеше да не се окаже никак смешна.

- Нали каза, че бил тежко ранен.

- Ранен?! Прободен изцяло! Отровен! За друг не бих и помислил, че може да се спаси, но трябва да видя този мерзавец обесен и изгорен в допълнение, за да бъда спокоен! Разбираш ли! Ако оживее – край!

Кнут шепнеше. Гласът му беше тънък и пресеклив.

– И още...- наведе се той към Тригви – Онзи дребен плъх винаги ще бъде заплаха. Те са безумци, изроди. Цял живот ще помни, ще порасне и ще дойде с примитивната си омраза.

Кнут кривеше пръсти пред лицето на Тригви при всяка дума.

– Дори след цяла вечност. – продължи той - След Рагнарок дори. – погледна рязко небето - Той ще дойде и ще ме убие заради проклетия си баща. Знам го! Познавам Едсгар, не мога да греша - ако порасне малкото му псе ще стане вълк.

Кнут се изправи и Тригви с облекчение напълни дробовете си с чист въздух.

- Ами, да ги убием. – предложи той.

Кнут гледаше планинския склон. Тръпка разтърси тялото му. Обърна се и впи очи в седящия мъж. Тригви продължи да го гледа спокойно.

- Трябваше да не бързаш и да ме изчакаш. – каза той без укор.

- Как? Кога? Онези некадърници от долината бързаха да изчезнат. Ако те бях изчакал, щях да изгубя тях, а тогава, дори с теб, нямаше да сме достатъчно силни.

Тригви се замисли, а това не беше силната му страна. Не беше страхлив, беше верен, но нещото, което не му достигаше беше ум. Кнут лесно го бе привлякъл на своя страна. Представяше нещата по своему, а Тригви нямаше нищо против те да се случат така, както иска Кнут. Допълваха се и бяха полезни един за друг.

Сега обаче ставаше дума за нещо съвсем друго.

Едсгар Могъщия.

Тригви го бе виждал в бой и знаеше, че не ги чака нищо добро, ако те не бяха достатъчно силни или той не беше достатъчно слаб.

„Пронизан с меч и отровен, Едсгар не можеше да бъде достатъчно силен”, реши той и с това приключи малкото си вътрешно съвещание. Вдигна поглед към Кнут и повтори:

- Ами да ги убием тогава.

Кнут побесня и изля върху Тригви водопад от цветисти ругатни. Последният въздъхна, облегна глава на стената зад себе си и изчака водача си да възвърне способността си да мисли.

- И как ще стане това, според теб?!! – завърши Кнут.

- Ще отидем тримата с Олаф. Ще сме достатъчни за Едсгар, ако наистина – наблегна той, като вдигна глава – е тежко ранен, както казваш...

- И отровен.. – побърза да допълни Кнут.

- Да – и отровен, а детето не е грижа. – допълни Тригви с пренебрежителна гримаса.

- Той е мой! – подскочи Кнут.

Раната му моментално му напомни за себе си. Кнут изохка пискливо.

- Твой е – вземи си и меч. – подсмихна се Тригви и стана.

- Човече, имай малко съчувствие към страдащия – това изчадие почти отсече крака ми... – сряза го Кнут с най-страдалческата гримаса, на която беше способен.

В същия момент от дома му изскочи момче на десетина години.

- Боли ли те, тате? – изписка то.

Лицето на Кнут почервеня. Най-сетне бе намерил някой по-слаб, върху който да излее гнева си.

- Ти как мислиш – боли ли ме?!? Махай се веднага от очите ми глупак такъв! – просъска той.

Момчето се сви с животински ужас в очите и изчезна зад къщата.

Видимо доволен от себе си, Кнут се изправи и се насочи между постройките към гората.

Тригви проследи случката безстрастно. Сви рамене. Детето си беше негово. Намери брат си, настигнаха Кнут и поеха към пещерата на Едсгар и Ерик.

* * * * *

Ерик стоеше на колене пред огнището, дългата му коса докосваше пепелта. Опрял ръце на бедрата си, малкият викинг дишаше тежко, загледан в студената пепел. Не се опитваше да види нищо. Събираше сили.

Вдигна поглед към предния вход на пещерата. Дрезгава светлина долиташе иззад масивния скален издатък, закриваш отвора. Не долови нищо обезпокоително.

Извика на помощ волята си, изправи гръб и започна да изгребва мъртвите останки от огъня. Пепелта изхвърляше механично встрани. Задушливи сиви облаци стегнаха гърлото му. Закашля се глухо. Дробовете му стенеха. Отпусна се назад. Бедрата му поддадоха и той се прекатури встрани в нов пристъп на кашлица.

Лежа, докато пепелта улегна. Очите му се проясниха. Мислите му също. Изправи се и погледна огнището, сякаш го виждаше за пръв път. Извърна глава и видя ниска купчина слама край близката стена на пещерата. Бавно, плавно и нереално споменът достигна до него. Не беше под огнището.

„Кое?”

Съзнанието му блуждаеше, споменът не носеше повече. Погледът му полудя, паниката се вкопчи с грозна ярост в гърлото му.

Мечът.

Думата долетя като разперил криле боен орел. Ерик потръпна. Усещането за могъщ, далечен зов на боен рог разтърсваше изтерзаното му тяло. Очите му се разшириха.

- Татко. – промълви детето.

“ Мечът – след като поема към Валхала.”– прогърмяха думите на умиращия войн в съзнанието на храбрия му син.

Ерик се надигна. Наоколо бе пусто и мрачно.

“Стоманата е силна. Стоманата е жива. Тя ще те дочака. Тя ще те повика, сине на севера, ако сърцето ти е чисто и отворено за нейния зов! Тя ще те дочака...”

Гласът на баща му, свика на последен бой силите на малкия войн. Очите му горяха от ярост. Нямаше да се провали. Нямаше да бъде победен.

Изправи се сковано и приближи купчината до стената. Падна на колене, политна напред и опря чело в грапавата стена пред себе си. Провря ръце под сламата. Напипа кожа. Стисна я. Пое дълбоко въздух и с всички сили, които намери и с тежестта на тялото си, се оттласна назад. Кожената наметка, чийто край бе стиснал, се разви и от нея изхвръкна огромен меч.

Ерик се просна по гръб. Могъщото оръжие се превъртя във въздуха и тежко тупна до него. Протегна ръка и го погали. Стоманата разля хладната си сила по вените на болното момче. Обърна глава и прилепи пламтящото си лице до студеното острие. Треската се оттегли, прогонена в най-отдалеченият ъгъл на съществото му. Хищна и дебнеща.

Ерик обърна другата си страна към живителната хладина. Студената милувка на меча го унасяше. Някъде от сърцето на дълбокия, далечен тътен, който не бе престанал да звучи в главата му, долетя плътния, обичан глас на баща му. „Това, сине, е мечът на бащите ни...”

- Това, сине, е мечът на бащите ни. Това оръжие е старо. Това оръжие е древно. Това оръжие е безсмъртно. Родено е в началото на времето и ще тегне като сянка над враговете ни до края на времето. След края на вечността...

Момчето слушаше в захлас, забравило всичко друго. Глухо дори за зова на кръвта, изтичаща от баща му, крещяща да бъде отмъстена.

- Така казваше баща ми, така е разказвал неговия баща, бащата на неговия баща и бащите на всички наши бащи назад във вековете. - продължи умиращия войн с лека усмивка -Това е мечът, който Ерик Стария е получил от Один.

Очите на момчето се разшириха от възторг. То се наклони напред и зарови лице в брадата на баща си.

- Някога много, много отдавна, мълвят словата на предците ни, могъщият бог бродил тук, из земята на смъртните. Сред могъщите й гори, високите планини и дълбоките й езера. Искал да погледне в хората, да намери в самите тях отговор. Мъдрост или наказание зоват техните души, тържество или провал заслужават делата им. Зли люде – слепи и мъртви в сърцата си, подучени от коварния Локи, с помощта на великана Иктир, брат на Ангрбода*, посегнали с немощните си оръжия в немощните си ръце на бога на боговете, посегнали на бащата на непобедимия Тор!”

При тези думи, момчето пое дълбоко въздух и преглътна мъчително, вкопчило ръце в ризата на баща си.

- Били неизброими. – продължаваше Едсгар – Орди от изкривени лица и прогнили сърца. Смъртта била тяхната съдба! Планини трупове оградили бойното поле около Один. Зад падналите идвали нови. Жадни за смърт. Без мисъл, без разум. Вълците Гери и Фреки се притекли на помощ на своя повелител. Гарваните Хигин и Мунин налитали на враговете и яростно кълвели лицата...очите им...техните тела...

Но прииждали нови и нови. Иктир им вдъхвал сили, влизал с тях в битката, после побягвал. Настъпвали все по близо и по-близо. Като бесен ураган Один помитал всичко около себе си – живи и мъртви, смъртни и безсмъртни, земя и небе. Кръвта бликала в безброй буйни потоци, падала като летен дъжд, пропивала земната твърд.

Надалеч се носел грохотът от битката. Дочул го Ерик Стария сред вековните лесове. Гласът на сърцето му подсказал верния път. Метнал се на коня си и долетял на бойното поле като вихър. Видял могъщия войн сам срещу всички и връхлетял с чук и брадва в ръка. Без да се замисли, без да знае, че помага на бог и се изправя срещу бог, гигант и техните безчестни човешки слуги. Знаел само, че е видял неправда и това му било достатъчно.

Оцелял само Локи, който самия Один пощадил. Иктир никога повече никой не видял, нито чул името му, а камарите трупове бащата на Тор превърнал в скалисти хълмове, които човек още може да види по бойното поле. Стига да знае къде е била битката.

Едсгар се усмихна.

- Уморен след боя, облегнат кървавата си брадвата, Ерик Стария повярвал, че стоящият пред него е Один, едва, когато богът се извисил пред него в целия си божествен блясък и всемогъщество. Развълнуван, Ерик Стария се отпуснал на коляно. Один сграбчил рамото му, изправил го и сложил в ръката му огромен меч – дар за неговата помощ.

Не знам – никой не знае – повиши глас Едсгар – колко от тази легенда, която от векове носим в сърцата си е вярно. Не знам кой е изковал меча и от каква стомана. Но знам, сине мой, това, което съм виждал с очите си. Познавам силата, която съм стискал в десницата си. Този меч не е обикновен, в този меч има вплетена тайна...вълшебство...магия...вечност... Този меч не е от тази земя! Няма броня, която да издържи тежък удар с древната стомана на Ерик Стария.” – погледът на Едсгар просветна - С древната стомана на Один...

- Вземи го. Той е твой! – протегна Едсгар големия меч към сина си – Вече си мъж, Ерик...трябва да бъдеш мъж, за да оцелееш... Щом поема по моста дъга към Валхала и преди да срещнеш широкия свят...преди да се изправиш срещу него... – умиращият войн поклати глава – ...погрижи се за меча. Скрий го в прегръдката на планината, там където скалите дават живот на водата и помни тайната на древната стомана. Тя ще те чака. Ще те води напред, където и да те отведе сърцето ти. Стоманата е силна. Стоманата е жива. Тя ще те повика, сине на севера, и тогава ще си вече си достатъчно силен да извървиш пътя към славата.

Стоманеното острие гореше върху лицето му. Ерик вдигна глава и споменът изчезна. Гласът на баща му бе отлетял, но той ясно чуваше планината. Тя го зовеше. Тя пееше с бистрия ромон на горски поток.

Ерик впи пръсти в дръжката на бащиния си меч.

* * * * *

Бьорн се оттегли от съвета с предчувствие за нещо лошо. Нещо непоправимо се бе случило. Натрапчивата мисъл не му даде мир през цялата нощ. Едсгар бе стар боен другар на викинга. Рамо до рамо в боя, рамо до рамо в несгоди, празненства и радости. Познаваше го – не би пропуснал съвета и то в толкова важен момент.

А и Кнут! Кнут.

Плашливото псе никога не би си позволило да говори така, ако не знаеше нещо. Тонът му. Държанието. Насмешливият блясък в очите му. Не. Този подлец криеше нещо.

Едва дочака зората. Грабна брадвата си и потъна в гората. Трябваха му трупи за нова сграда в южния край на поселището. Трябваше му покоя на вековните дървета. Трябваше му спасение от черните мисли.

Покой не намери.

С всеки удар на секирата предчувствието му се превръщаше в увереност. Нещо се бе случило с Едсгар.

Свали дървото с два последни чудовищни удара. Раздели го на две, нарами дебелата му част и с твърди стъпки го понесе към селището. Стигна дома си и ядно хвърли трупа на земята. Въздъхна дълбоко, ослуша се и се огледа. Светът беше притихнал.

Почти.

Дочу гласове, но не виждаше хора. Изкачи височината край къщата си, огледа се отново, но нямаше никой.

Бьорн свъси гъстите си вежди и се запъти замислен отново в гората. Стигна до отсечения ствол, вдигна брадвата и отново чу гласове. Обърна се и сред дърветата съгледа Кнут. Говореше нещо на някого. Няколко крачки по-надолу надолу видя Тригви и брат му. Въоръжени и напрегнати.

Срещнаха се, размениха няколко думи и поеха по склона.

Бьорн се облегна на брадвата.

„Тригви.”, ядно тръсна глава той. Естествено, че Тригви и Олаф. Кнут сам не би се изправил и срещу дете.

Бьорн се вцепени. Изведнъж всичко си дойде на мястото.

Ако нещо се бе случило с Едсгар, къде беше Ерик?

С дръжката на брадвата за опора се втурна към пещерата на Едсгар. Напряко, без път и пътека. През клони и храсти, дерета и скални стени. Трябваше да ги изпревари. Особено ако Ерик бе сам.

- Тор, дай ми сила да стигна навреме! – изръмжа мъжът с поглед към ясното северно небе и утрои усилията си.

* * * * *

Силите му го напускаха. Момчето лазеше единствено със силата на своята воля, вкопчена диво в мисълта, че трябва да успее.

Крак след ръка, ръката след крак. Спираше, протягаше длан между краката си и изтегляше с мъка тежкия меч пред себе си. След това същото. Провлачваше тяло, изтегляше меча. Отново и отново, с влудяващо еднообразие и сетни капки енергия.

Заобиколи ъгъл и тъмнината го заслепи.

Ерик спря, обърна се и седна. Дишаше тежко. Придърпа меча коленете си и се отпусна на една страна. Главата му бучеше.

Присви очи. Контурите на скалите се промъкнаха през пелената на мрака. Сви крака под себе си и опита да стане. Не успя. Напрегна сили отново. Стъпалата му отрониха камъчета от скалния под и те се отърколиха по невидимия наклон. Шумът им затихна, но особен, мек звук остана да шепти около малкия войн.

Детето се усмихна едва. Беше близо.

Преобърна се по корем и продължи своя поход на четири крака, с меч, който с всяко движение ставаше по-тежък. Единственото му ясно усещане беше болката.

Болката от гноящата рана и болката от пламтящия в главата му буен огън. Живи потоци лава плискаха по цялото му тяло с всяко поемане на дъх, издигаха се като приливна вълна и с ярост се разбиваха в пулсиращите му слепоочия.

Ерик стискаше очи, поспираше за частица от мига и продължаваше. Бавно и мъчително, но напредваше. Мекият звук се бе превърнал в кротък ромон на вода.

Няколко изтегляния на меча по-късно, Ерик достигна и самия поток. Не видя тъмната му лента в загръщащия го мрак, но позна живителния аромат на водата.

Ако имаше сили, би се усмихнал отново. Подземният ручей бе честа арена на неговите детски игри. Спомените стегнаха гърлото му и той усети сълзите в очите си. Сви вежди и стисна зъби.

Трябваше да бъде силен. Нямаше да се предаде. Повика на помощ волята си. Тя бе единствено, което му беше останало. Волята на Едсгар, волята на Ерик Стария и на всяка десница, която бе стискала меча.

- Один. – прошепна момчето.

Продължи срещу течението на потока.

“...там където скалите дават живот на водата.”, чу той дълбокия глас на своя баща.

Водата изчезваше в ниша, стигаща до гърдите на малкия войн. Ерик се изправи на колене. Нагласи дръжката на меча пред очите си, стисна острието и по-скоро избута, отколкото успя да прехвърли оръжието другия бряг на тясното поточе. Политна напред и се стовари с плясък във водата. Блажена свежест обгърна пламтящите му страни. Полежа така няколко мига, извъртя се, легна по гръб във водата и я остави да обуздае изгарящия го отвътре огън.

Тя вля сили в изнуреното му тяло. Изправи се, прегърна меча с двете си ръце и наведен прекрачи в нишата, в която се раждаше планинския поток.

Ерик се отпусна на колене и облегна огромния меч до себе си. Напипа факла, огниво и кремък, скрити в гънка под свода на помещението. Слаб пламък озари белите скали. Момчето видя извора. Вдигна поглед и с благоговение се приближи. Колебливите отблясъци играеха по лицето му, което в този миг бе лице на войн, пристъпящ към свещен олтар.

Ерик стъпи на издатина точно над извора и видя фино издълбания улей с формата на меч, за който само бе чувал. Затаи дъх и погали ложето на древния меч. Пръстите му трепереха от страхопочитание и възторг. Бе се преборил. Беше тук.

Беше време. Ерик вдигна меча пред гърдите си.

В този миг тихата песен на извиращата вода се удави в ехото от човешки гласове.

Ерик събори факлата във водата и закри улея с гръб.

Останалото само в дивата пустош дете отказваше да повярва, но синът на Едсгар, синът на Севера, синът на Один, разбра, че пред него е последната битка, последното изпитание пратено му от боговете!

И той бе готов! Той бе сам, но бе силен! И щеше да бъде!

Малкият войн бавно затвори очи. С него бе силата на могъщата планина, на необятното небе, с него бе силата на предците му, силата на Один, благословила огромното, хладно острие!

Той бе мъж. Могъщият му баща вярваше в това и беше така. Мечът вече бе негов и той бе готов да срещне сетния си дъх с него в ръка!

Ерик оброни чело, след което вдигна рязко глава. Напрегна всичките си сили и изправи острието. Опря върха му в ръба на изхода от нишата, точно над течащата вода. Стисна дръжката на меча и зачака с протегнати напред ръце и затворени очи. Дишаше бавно и дълбоко.

Щеше да стовари тежкото острие върху първия враг и да дари жалкия му живот на паметта на дедите си. След това щеше да умре в битка и да поеме по стъпките на баща си към вечните порти на Валхала.

За миг искрящия поток несекваща светлина, в който отплува Едсгар, обграден от валкириите, изпълни съзнанието му.

Момчето стисна още по-силно дръжката на тежкия меч. Олюля се. Пристъпи на място и се овладя. Отвори очите си в тесен процеп и заби поглед в острието пред себе си.

“...вярвай на сърцето си...бъди силен...”, прелетяха думите на баща му. Момчето пое дълбоко въздух. В главата му бушуваха болка и огън, но очите му блестяха.

* * * * *

Кнут вървеше последен. Хитрите му очи, сновяха из околността в страхливи, стреснати обходи. Предпочиташе Тригви и Олаф да са сами в това начинание, но мислите му бяха заети ненавистта му към Едсгар.

- Тригви, не сме ли малко?

- Нали говорихме за това. – отвърна мъжът, без да се обръща – Колкото по-малко хора знаят – толкова по-добре.

Кнут кимна на себе си и загледан в широките им гърбове потъна в мислите си.

На всяка крачка проклинаше съдбата. Защо всичко трябваше да става толкова трудно?

Все нещо се объркваше и той отново се оказваше на същото място в проклетия омагьосан кръг, в който Едсгар винаги се измъкваше. Ако навремето заедно с майката бяха убили и детето, то нямаше да се появи онзи ден и сега Едсгар щеше да е само лош спомен.

Малкото куче се бе разминало на два пъти със смъртта от ръката му, но сега щеше да умре. Усмивка се появи на лицето му. Скована и зла. Беше му по-лесно да мисли за Ерик и майка му Хела, отколкото за Едсгар. Очите му засияха, почувства се силен. Бяха слаби. Щеше да ги помете.

Стисна нещата, на които се подпираше и ускори крачка.

Братята спряха пред пещерата и предпазливо се огледаха. Кнут се прикри зад дърво. Погледът му алчно търсеше трупа на Едсгар между телата на падналите в последната му битка.

Не го откри. Тих, болезнен вопъл се проточи от стиснатите му устни. Цялата му смелост се изпари. Сниши се зад одърпан храст. Чувстваше се измамен. В капан. Погледът му подивя като на умиращо животно.

Тригви го чу, но не реагира. Очакваше го. Обиколи труповете и се спря на мястото, където бе лежал Едсгар. Мекият горски килим в основата на дървото бе утъпкан и покрит с широки черно-червени петна засъхнала кръв. Олаф застана до него и се усмихна. Тригви кимна към пещерата. Едсгар бе уязвен.

Олаф приклекна отляво на входа. Тригви застана срещу него. Мечове блестяха в ръцете им. Тригви направи знак на Кнут. Последният не помръдна. Тригви го подкани отново. Посочи му с очи мястото, където бе лежал Едсгар.

Кнут сякаш прогледна. Видя огромните тъмни петна и страхът отпусна железния си обръч около сърцето му. Стори му се, че се ражда отново. Изправи се и бавно приближи входа на пещерата.

- Едсгар! Излез, страхливецо!

Гласът му беше слаб и неуверен.

Отговор нямаше. Кнут доби смелост. Прочисти гърлото си, повдигна най-сетне меча си и извика отново. По-високо и уверено.

Звукът от гласа му отекна в неравните пещерни стени и пропълзя в нишата, в която Ерик се бореше с болестта в името на клетвата, която бе дал на баща си.

Кнут изкрещя отново. По-силно.

Тригви кимна на Олаф. Двамата братя връхлетяха входа едновременно. Олаф бе по-бърз и се втурна пръв в сумрака на пещерата. Последва жесток удар. Устремено в атаката, тялото му се блъсна в масивния скален издатък, преграждащ отвора отвътре и тежко рухна на земята.

Тригви обсипа скалата с яростни удари. Рояци искри избухваха в дрезгавината на пещерата и умираха в нея. Мисълта, че Едсгар е съсякъл брат му го заливаше с ярост и ужас.

Кнут наблюдаваше и слушаше иззад прогнил дънер.

- Няма ги – елате! - чу той след известно време глухият глас на Тригви.

Кнут се престраши едва когато Олаф излезе и го повика. Двамата братя обхождаха вътрешността. Той пристъпяше след тях предпазливо. Всичко изглеждаше пусто и изоставено. Пламъчетата припламнаха в очите му.

- Кучета! - извика той.

Думата отекна могъщо из празните зали на пещерата.

Това му даде сили.

- Кучета мръсни! Къде сте!? Изпокрихте се, вдън земя се провалихте! Къде си сега, могъщи войне! – красноречието му също укрепваше и той продължи – Къде беше когато онази никаквица – проклетата вещица Хела - квичеше за милост под острието на меча ми?! Къде сте жалки създания, сквернящи земята на велики народи? Къде е сега малкият подъл червей, а не се гърчи за милост в краката ми! Проклети да сте между живите и мъртвите! Навеки!

Ерик слушаше гласа на Кнут и всяка дума жигосваше душата му. Малкият войн заплака безмълвно и стисна дръжката на бащиния си меч до предела на силите си. Убиецът на майка му нямаше да живее. По детските страни се търкаляха едри сълзи, но в очите му пламтеше огън. Затаи дъх. Бе готов. Чакаше.

Кнут продължаваше да крещи в ненавист по празната пещера, окрилен от отсъствието на Едсгар. Смееше се като луд и газеше в ручея. Ерик чу свистенето на дробовете му, докато си поемаше дъх. Момчето затвори очи, люшна се леко напред и призова Один.

Още миг. Още само миг.

- Някой идва откъм поселището! – надвика глас истерията на Кнут.

Кнут трепна и се сви.

- Едсгар?!?

- Не, Бьорн. – отвърна му Тригви – Да се махаме!

Кнут рухна върху рамото му.

- Да се махаме! – просъска Тригви.

* * * * *

Ерик чу последните думи и усети отдалечаването на мъжете. Изпусна дъха си внимателно и се ослуша. Не чу нищо. Свали меча и вдигна поглед в благодарност към боговете.

Напрежението го напусна и крайниците му омекнаха. Болестта и изтощението се завърнаха и свирепо се нахвърлиха върху цялото му същество. Съзнание, тяло и воля. Диви, хищни и всесилни.

Ерик не запали факлата отново. Тялото му се тресеше. Обърна се, опипа скалата и прокара ръка по фината повърхност на улея. Докосна равната скала над него и продължи встрани. Търсеше още нещо. Разпери и другата си ръка, напипа два големи дървени клина, затъкнати в процепи на скалата и в същия момент светът се завъртя пред очите му. Мракът се сгърчи в дивашки танц. Ерик се просна на земята върху меча. Стоманата разряза скалпа му и болката го върна в съзнание.

Едва успя да се изправи на коляно. Водеше битка за всяко движение. Облегна се на стената, изтегли огромния меч на полицата над извора. Сведе глава, докосна острието му с устни и внимателно го избута в леглото му.

Разтвори ръце, напипа дървените клинове и увисна на тях с цялата си тежест. Излязоха от местата си учудващо лесно и Ерик ги остави да паднат встрани. Скалата пред него се олюля и с глух, плътен звук хлопна върху улея, където лежеше мечът на Едсгар.

Обетът беше изпълнен!

Въздушна струя и облак прах плиснаха измъчената му усмивка. Отстъпи крачка и тялото му отказа да се движи. Внезапно и окончателно.

Ерик ахна и съзнанието му отлетя.

Синът на Едсгар се стовари в тясната вада на ручея. Тъмнината разстла наметката си над малкия храбрец.

* * * * *

Бьорн наближаваше пещерата. Гората шептеше тъжни слова на своя вечен език. Чуваше ги с душата си, усещаше ги със сърцето си.

Тревожеше се за Едсгар, но мислите му непрекъснато се връщаха към Ерик. Момчето беше в беда. Бьорн беше сигурен, че това му нашепва гората.

Едрият мъж напредваше бързо, въпреки недъга си. Очите му не спираха да търсят. Нямаше да позволи врага да го изненада. Свъси вежди и хвърли поглед на брадвата в ръката си.

Атакува склона пред пещерата. Нещо помръдна встрани. Бьорн спря и се огледа свирепо. Не забеляза никой, не долови шум.

Няколко скока и беше пред входа. Видя мъртвите и сърцето му трепна. Потърси телата на Ерик и Едсгар.

Не ги откри и се втурна в пещерата. Знаеше къде стоят факлите. Запали една и обходи със светлината й предната зала. Забеляза разпиляното огнище и разхвърляната купчина до стената. Искрица надежда проблесна в сърцето му.

Съгледа следата, оставена от лазещото момче и се спусна по нея. Чу шуртенето на водата и миг по-късно видя тялото на детето. Захвърли факлата и го грабна далеч от водата. Вгледа се в него и се заслуша. Повече усети, отколкото дочу дишането му. Слабо, затихващо и безжизнено.

Намести момчето в ръцете си и пое към поселището.

Трябваше да го спаси. Дължеше го на Едсгар. Дължеше го на паметта му.

Северният войн беше виждал смъртта и бе разбрал, че е идвала. Едсгар си беше отишъл.

* * * * *

Някъде сякаш от много далеч Ерик долавяше нежната песен на течаща вода. Планинският поток го пое и той заплува в меките му обятия. Полюшването го унасяше.

Светлина неусетно изместваше мрака и обливаше лицето му. Малкото момче отвори очи видя лицето на майка си в реещата се назад тъмнина.

Усмихна се.

Ликът, който обичаше избледня и вместо него Ерик видя чудно хубаво момиче. Сепна се и се озърна. Усмивка засия на момичешкото лице и стопли сърцето му. Затвори очи, за да я запомни завинаги.

Отвори ги и видя млада жена в ефирна бяла рокля, потрепваща от незнаен, приказен вятър. В очите на девойката се усмихваше прелестното момиче. Сладост и спокойствие изпълниха реещото се съзнание на малкия войн.

- Коя си ти? – чу тихия си шепот Ерик.

Девойката се усмихна по-слънчево и по-нежно.

- Коя си ти… – прошепна отново момчето.

- Аз съм дъщерята на Один и Зората на времето. – отвърна глас като пролет - Аз съм Принцесата на зората. – допълни девойката и хиляди арфи подхванаха мека мелодия.

Ерик усети, че потъва, приказното момиче отлетя надалеч.

- Ще те видя ли някога? – промълви той със сърцето си.

Прелестното видение се усмихна

- Ще бдя над теб... – прошепна тя и се стопи като далечен полъх

* ясен – дървото на боговете в Скандинавската митология, символ на мъжкото начало

* Игдрасил – Свещеното дърво в Скандинавската митология, център на скандинавския космос

* Аустри /Източен/ - едно от джуджетата, които са поставени навсеки от четирите края на земята - четирите посоки на света, да крепят небето. Другите три са Нордри /Северен/, Вестри /Западен/ и Судри /Южен/.

* Локибог на огъня, коварен, близък до Один

* Ангрбодавеликанка, жена на Локи, майка на трите му чудовищни деца

 

 

Георги Връбчев © 2008-2010