ВИДЯХ

Излязох света нов и блеснал да видя,

Но стъпих сред бурени, пошлост и мрак,

Где вместо след себе си рай да издига

Срива и тъпче човекът със крак!

Да вдишам, желание имах, зората,

Душата ми весело да зазвъни –

Отрова и фалш срещнах вместо позлата

И просяци жалки клечащи встрани.

Закрачих във мрака, погалих цветята –

Прободоха тръни доброто във мен,

Видях сред безщастни усои децата,

Без бъдещи дни и родени във плен.

Забързах нататък, видях светлината

От залеза кървав на идния ден,

Опитах да викна – да чуе земята –

Видях я безмълвна да плаче до мен.

Отминах я – нямах душа да догледам

Как майка проклина децата си с плач.

Тъй – вдясно – приседнах в калта да погледам

Как бавно се спуска човешкия здрач…

 

Георги Връбчев © 2008-2010