Ти

Безлюден път,
безмълвен вопъл
и ден след ден
във самота...
Но идваш ти –
мек полъх, топъл,
прераждаш в мен
ти нежността...

Прегръщаш ме,
меко ме докосваш,
поглеждаш ме с галещи очи.
Коя си ти –
сън или надежда?
Ти моя зов просто прегърни!

Взел те на ръце политам
и съдбата без да питам
аз ще сторя този сладък грях –
в обич да гори душата
и във страст накрай земята
в буен огън да пламти без страх!

Протягам длан
и пак мечтая,
отпивам те
и тих мълча.
И вплитат се
душите топли,
повеждаш ме
към вечността.

 

Георги Връбчев © 2008-2010