НА ПЕЙО ЯВОРОВ

Глава си блъскам в зида як,

кат` мрачна кръв тъмнее мрак,

в земята сякаш съм зазиждан -

дали съм сляп или не виждам…

Къде сме ние - твой народ

със вихър буден за живот?

Къде сред тази нощ мъглива

е нивата - дори трънлива?

Защо в гърдите луди - млади

е нещо все така заяло

и в пламъци на родни клади

до днес защо не е умряло?

Защо “самси”?

Защо очите пак припламват?

Къде е майка ни?

Честта й ?!?

Защо пак хаос и тревога?

Защо кат, химн е туй - “не мога”?

А още Дунав и Егея

прегръщат нашата родина

и пак пред Хеброс аз немея,

Родопа, Рила и Пирина…

Уви!

Днес хубави очи тъмнеят,

но - ах, жена как страстно люби,

душа за друга пак копнее,

ах, как се гледат млади, луди…

ах, как се гледат млади, луди,

душа за друга как копнее,

ах, как жена кат` страстно люби,

две хубави очи се пак тъмнеят…

Дали сънувам сън - прокоба -

във мрака тъй добре не виждам -

дали не е и тя за гроба,

що наш народ си сам иззижда…

Да не е за стара орисия

на нашия народ свободен -

да плюе в тая прокопсия

приклекнал бос пред прага роден.

Да не е за българин заточен

да не е от свой убит, предаден,

и яд в гърди да не клокочи,

да не е на чужда воля даден.

 

Георги Връбчев © 2008-2010