Странни магистрали

1.

Джонатан Дейвис беше висок, едър мъж, с големи, дълги мустаци, чиито два края завършваха някъде под линията на челюстта му. Големият му корем опираше в също така големия волан, който той придържаше небрежно с едната си ръка. Нищо от тези неща не само, че не беше нетипично, но дори от определена гледна точка можеше да се каже, че беше задължително за човек като него. Той беше шофьор. Шофьор на камион. Доста голям камион.

В кабината неочаквано се разнесе телефонен звън, което автоматично намали безвкусното кънтри, пращящо от говорителите, пръснати из кабината. Тъкмо навреме, защото колеблива честота и без това го дразнеше. Кънтри - то също.

- Джо, избързваш, ще объркаш целия график и после ще трябва аз да се пека на бавен огън заради магариите ти – разнесе се остър глас в пространството около него и Джо позна диспечерката от централата на фирмата си. А и нямаше кой друг да бъде. Навигационната система май вършеше работата си и в случая я вършеше в негова вреда. Това никак не го притесни.

- О кей, Кели, спокойно, не се гипсирай, шефът няма да те пече нито на бавен, нито на бърз огън заради мен, ще вляза в график. – отвърна той, като съвсем леко натърти последната дума и всмукна от преполовената цигара.

- Не се гипсирам, а и не ми говори така – гласът на Кели звънна във фалцет – внимавай да не объркаш нещо! Чу ли?!

- Да, да, чух, ти чу ли? – без да крие подигравката си отвърна Джо – Знаеш, че никога не съм “обърквал нещо”, какво има, май пак ти се заяжда и аз пак съм ти под ръка? – едрият човек гледаше напред и караше спокойно, въпреки, че така наречената Кели никак не беше спокойна.

- Това, че си върша работата като те карам да си вършиш своята, означава, че се заяждам, така ли? – въпросната Кели беше готова за война.

Джонатан отпуши пак и дълбок, бавен смях забълбука в гърлото му.

- Кели, скъпа, ти не успя да свикнеш с безразличието ми – недей, мила, не бива...не мога – вече съм обвързан – смехът му леко ускори темпото си и Джо се затресе като мечок, определено му беше забавно.

От отсрещната страна се разрази буря. Това ставаше не за пръв път. Кели по принцип беше достатъчно нервна, за да позволява на Дейвис да я дразни. Но имаше и друго. Тя самата беше част от стратегията на фирмата за преустройство, а Джо пък беше част от историята на фирмата, обект на преустройството, поради което сблъсъкът помежду им беше неизбежен. Опитният шофьор приемаше нещата от комичната им страна, но сравнително младата и не особено привлекателна, ако се съдеше по гласа и, жена в централата смяташе за въпрос на чест и въпрос на дълг да сложи “този простак”, както го наричаше тя, на място. Всъщност нещата бяха още по-прости, но се объркваха не по вина на Джонатан, просто ставаше дума за “въпрос на рейтинг пред шефовете”, като в случая този който правеше толкова лоши неща, докато Кели правеше толкова добри, беше именно Джо. Той разбираше прекрасно всичко това, не се сърдеше на “момичето”, както той я наричаше, но и никога не пропускаше случай да се пошегува с нея.

- ...невъзможен, невъзможен. Ужасно е, че трябва да общувам с такива...с такива...хора...., докато толкова неща ме чакат, толкова неща зависят от мен! – ни най-малко притеснение не се прокрадна в гласа и при това гръмко изявление - Дейвис, ще подам оплакване, ще...

- Да, бе, да – заплахата за оплакване беше дежурна – Спокойно, мила, ще се преборим за световния мир и за всичко друго, което зависи от теб – това “мила” и особено допълнението след него, наляха още масло в огъня и Кели продължи да крещи, гласът и усилен от колоните кънтеше в кабината на камиона. Шофьорът направи кисела физиономия за момент, след което се усмихна.

- Кели, Кели, губя те...губя те – Джонатан замачка със свободната си ръка празна опаковка от “Сникърс” пред микрофона – губя те, успокой се, спирам да заредя и ще ти се обадя, ало...ало... – помачка обвивката още десетина секунди, след което прекъсна връзката.

Никога не се интересуваше дали този номер върши работа или не – правеше го винаги, когато му станеше досадно и за него самия определено “вършеше работа”.

В дясно от магистралата се показаха постройките накацали около малка бензиностанция, сгушени една в друга, сякаш търсещи закрила след последния порив на торнадо в района. Джонатан не обичаше големите комплекси с лъскавите им магазинчета и други глупости. Беше на 48 години и по-голямата част от съзнателния си живот бе прекарал зад волана на големи камиони, кръстосвайки континента във всички възможни посоки. Сякаш изкачвайки стълба, той бе следвал развитието на научно-техническия прогрес, като през определени периоди на време поемаше управлението на нови машини, зареждаше гориво във все по-модерни комплекси. Изобщо вършеше доста неща, които времето, в което живееше година след година изискваше от него. Това обаче определено не означаваше, че тези неща му харесваха и се чувстваше длъжен да ги приеме. Напротив.

Поради тази причина, въпреки че прекрасно знаеше за съществуването на тази бензиностанция, се усмихна радостно, сякаш я виждаше за пръв път. Бензиностанцията на Стария Рос. Усмивката останала след разговора с Кели, стана още по-широка.

Камионът приближаваше отбивката. Джонатан погледна за ремаркето последователно и в двете огледала, намали плавно и зави към бензиностанцията.

[More...] 2.

Питър Крейн беше съвсем обикновено момче на 17 години. Толкова обикновено, че дори изглеждаше като 15 годишно обикновено момче. Риза, платнен елек, къси панталони, цвят каки, раница на гърба – наистина съвсем нормално момче.

Съвсем нормално, но не и за завряната в нищото скромна бензиностанция на Стария Рос, както познатите наричаха съдържателя на съоръжението. Ако можеше естествено да се нарече така конфигурацията от няколко малки паянтови постройки, чиято рождена дата се губеше някъде в разгара на хипи движението – най-късно. Перлите в короната на този “комплекс” бяха две сравнително нови колонки за гориво, а неочакваните посетители – събитие на десетилетието. В този смисъл присъствието на момчето тук беше най-малкото необичайно.

Самия “Стар Рос” беше в околността доста преди хипи движението, ако то се възприемеше за ориентировъчен пункт. С дълга, рошава брада в стила на ония /за него/ младежи от ZZ Top, които често пускаха по радиото, скърцащо болнаво от стаичката служеща за канцелария /и всичко друго/, наклонил леко глава, коронована от вехто сламено сомбреро, той измерваше Питър Крейн с очи. Седнал отпред на пейка с колеблива устойчивост, облегнал длани на бастуна си, се опитваше да си придаде строго изражение. “Тези сополанковци се нуждаят от респект, иначе ти се качват на главата.”, мислеше си той и почти успяваше да изглежда така, както искаше.

- Питър Крейн, а? – потърка замислено брада – и за какъв дявол се намери тук – Стария Рос гледаше критично големите коленни стави на Питър Крейн, които изскачаха на фона на бедрата и прасците му като на прохождащо жребче. Бе вперил поглед в младежа тъй, сякаш беше извършил някакво престъпление, носейки това име.

- Питър Крейн – да, но Крейн – с течение на времето - като стана ”господин Крейн” - за сега само Питър – опита момчето да остроумничи, което май не се хареса на Стария Рос.

- Ако станеш въобще – наричай ме Стария Рос – рече старецът, като само погледна протегнатата ръка на младежа.

Питър не се смути от резкия отговор, той също не хареса стареца, но трябваше да бъде търпелив.

- Пътувам на юг, мистър Рос...

- Без това “мистър” – Стария Рос – така ми викат всички – иначе какво – мистър стар Рос или стар мистър Рос, не усещаш ли, че ме обиждаш по този начин – стар, та стар, кажи Стария Рос наведнъж и карай нататък – както се оказа, старият не само беше Рос, но беше и вкиснат, не обичаше неканени гости. Имаше специално виждане за тях.

- Пътувам на юг – повтори момчето – дали ще намеря някой да ме качи?

- От тук минават само извънземните и два гущера – отговори ядно старецът - като ги видя ще ги питам – и зарея поглед, навирил рошавата си брада, сякаш зает с някакви изключително важни разсъждения.

Момчето разбра, че разговорът няма да потръгне – старият не искаше. Огледа се, наистина мястото не изглеждаше особено посещавано. Обърна се към стареца, който продължаваше да гледа нанякъде, сякаш забравил за него. Изминаха минута – две. Старият Рос вдигна вежда и погледна косо Питър.

- Какво!

Момчето вдигна рамене.

- Нищо.

Старецът омекна. Може би пък момчето не беше толкова лошо. Може би не беше от тях. Пак го погледна изпитателно – юноша, може би младеж, е - носът му беше като гарванов клюн, но не изглеждаше хулиган.

- Като те гледа човек никога не би повярвал, но май имаш късмет...

Питър го погледна неразбиращо, леко засегнат.

- Скоро ще кацне Джо – с присвити очи Стария Рос кимна с брада към нажежената от слънцето лента на магистралата. Голям, ален камион се измъкваше като гигантска, ленива змия от прегръдката на два почти голи хълма.

- Малко е подранил, но все пак е точен – старият погледна часовника си и засука мустак, изглежда доволен от нещо в своята констатация.

- Дали ще спре?

- Ако той не спре, значи няма кой друг да спре – старецът вдигна поглед към Питър изпод сламената си шапка и допълни - Нито извънземните, нито дори и двата гущера.

Напрежението между тях умря. Лицата им се отпуснаха. Аленият “МАК” тъкмо изнасяше муцуната си към вехтата бензиностанция.

3.

Джо паркира камиона, като с хирургическа точност нагласи резервоара пред една от колонките. С изненадваща за толкова едър човек пъргавина скочи на земята и затръшна вратата със сила.

- Хей, Стари Рос, приемаш ли гости?

- Ето, момче, това е Джо, който има вероятност да те вземе за... където и да отиваше там – каза Стария Рос на Питър, докато се надигаше, подпирайки се на бастуна – Е-хе, стари палавнико, удържа на думата си да навестиш старото куче, преди да е ритнало камбаната.

Питър се загледа в мъжа, който приближаваше – изтъняла, сравнително дълга коса, широка риза на едри червено-черни квадрати, с краища, веещи се около големия му корем, поовехтели джинси – по нищо не можеше да разбере може ли да се надява да го вземе или е проклетник, който ще го остави да кисне тук до второ пришествие.

- Как си, старо – попита Джо, като прегърна дружески съдържателя на бензиностанцията – държиш ли фронта?

- Държа го аз – държа го ама да не казвам за къде – старецът стрелна с поглед момчето – справям се, нали знаеш – старостта е нещо, на което се учим в движение – замълча и хитро допълни – ето на мен, например, ми се случва за пръв път.

Джонатан се разсмя от сърце.

- Добре си ти – старо лъвче – навъртат ли се лъвици наоколо – подкачи той приятеля си.

- Даа, навъртат се то – навъртат се, колкото растат малини на луната – от два дена – само тоя юнак – посочи към Питър – но той определено не е лъвица – намигна Старият Рос - пък и него не го знам откъде цъфна тука.

Джонатан изгледа Питър и попита:

- Телефонът работи ли, да звънна на Кели, че нещо тези дни май е в цикъл – подсмихна се под мустак.

- Пак ли – хитро се ухили Стария Рос, при което брадата му щръкна войнствено - Работи – действай!

Джо се приближи към не особено модерния апарат, увиснал унило до входната врата на “канцеларията” и пусна монета.

- Колко – провикна се старецът, след като мушна хобота на колонката в резервоара.

- До горе – отвърна му също с крясък Джо – ало Кели...

- И другия резервоар ли?

Джонатан поклати глава утвърдително.

- Ало, Кели – добре да няма да ти викам в ухото никога повече. Заклевам се! – Виж сега – при Стария Рос съм, зареждам, ще тръгна навреме, така, че не се притеснявай за графика – да, да – ти чу ли ме – хайде, чао! – затвори, докато отсреща пискливия гласец на Кели още търсеше реабилитация за егото и.

През цялото време Питър наблюдаваше двамата, като пристъпяше от крак на крак. Джо срещна погледа му, но не го заговори. Не обичаше да се занимава с хората, поне до момента, в който те не го занимаят със себе си. Точно това направи и Питър.

- Извинете, мистър, за къде пътувате? – Джо не реагира, само спря погледа си върху него - бихте ли ме взели със себе си.

- А накъде ли пътувам – допълни след кратка пауза - а бих ли те взел със себе си – интересни въпроси! А ти накъде пътуваш – и без мистър – казвам се Джо!

Питър се смути.

Джо не го изчака:

- Колко време чакаш тук?

- Близо четири часа.

- Значи нищо не ти пречи да почакаш, докато се видя със стария Рос и тогава ще получиш отговор. Става, нали? – едва ли се очакваше момчето да не се съгласи, защото пое към стареца, който бе в “кабинета” си.

Въпреки, че беше обърнал гръб – Питър му кимна.

- Е, какво ще кажеш – да го взема ли – кимна към момчето отвън Джо, докато отпиваше от бирата, която Стария Рос му подаде.

- Как да ти кажа – стария помълча замислено, сякаш му предстоеше да направи съдбовна крачка – ами – вземи го. Не изглежда хулиган, пък и ако не го вземеш ще трябва аз да се занимавам с него – той се ухили широко и новите снежнобели зъби на протезата му лъснаха ослепително.

Джо се усмихна и се загледа в Питър.

- Иначе, как си – братле – зададе въпрос на стареца, във който освен приятелска топлота се прокрадна и приятелско съчувствие. Познаваха се от дълго време и старецът линееше пред очите му.

Старият Рос се умисли и се зае да излага “историята на заболяването”, както докторите се изразяват по навик. Понякога го избиваше на шега, но на моменти проличаваше, че наистина не му е лесно. Че наистина му е тъжно в края на неговата магистрала на живота. Джонатан само кимаше – нямаше какво да каже, не го биваше да утешава, пък и знаеше, че старият не се нуждаеше от утеха – просто не беше лесно да остаряваш сам.

Измина повече от час. Питър беше задрямал на пейката, когато гласът на Джонатан го стресна:

- Хайде, приятел, възсядай стария мустанг!

Момчето не се бе опомнило, но улови думите “приятел” и “възсядай” и реши да не поставя на изпитание късмета си – махна бегло с ръка на Стария Рос и се затича към камиона след едрият мъж, носещ по опаковка бира във всяка от ръцете си.

Старият Рос проследи потеглящия камион с поглед, останал само с лекия ветрец, появил се отнякъде, който завихряше прах и нажежен въздух в невидими и видими мини пясъчни бури из унилата околност на бензиностанцийката.

4.

В клиниката “Сейнт Джордж”, недалеч от Оубърн, Ню Йорк, едно момиченце умираше бавно. Името му беше Скарлет. Да - точно като на героинята на Вивиан Лий, като това не беше единственото съвпадение. Малката Скарлет също бе обречена да страда, но за жалост не й бе отредено време, за да стане силна и да се бори със страданието. Просто беше една малка, чудно хубава принцеса, потънала в завивките на болничното си легло, заобиколена от всякакви аксесоари, характерни да обстановката.

Възрастта на момиченцето беше някъде около единадесет – дванадесет години. Бледо-жълтото личице беше ефирно и нежно, почти прозрачно, като на малък горски елф, който сякаш в следващия миг щеше да разтвори крилете си и да запърха волно във въздуха. Уви! Момиченцето беше болно и никаква илюзия не би могла да убие този факт.

Дори и обстановката, която състрадателният болничен персонал се бе опитал да създаде около Скарлет. Самотният лъч добро в случая беше, че никой не бе ги бе задължил или синхронизирал усилията им. Просто момиченцето наистина беше мило и сякаш чупливо в своята крехкост и неусетно бе станало като рожба за цялата клиника.

Доктор Хариет, която бе приела и настанила първа момичето, бе сметнала може би, че белите болнични чаршафи са прекалено зловещи за малката й пациентка и бе донесла други – бледи, синьо-зелени, изпъстрени с всевъзможни анимационни герои – стряскащо весели в случая. Това се бе оказал пример, който хората с удоволствие бяха последвали – беше започнала своеобразна надпревара кой ще обгради малката с повече грижи.

Имаше обаче и друго.

 

Проза

Георги Връбчев

Някъде...там...някъде

І.1.Чичо Хенри отвори вратата на барачката и излезе на верандата. Загледа се в утринната гора, усмихна се и лицето му, набраздено от ситни бръчици, грейна. Всъщност “чичо” беше прозвище останало от годините, самия Хенри отдавна беше прехвърлил седемдесетте. Живееше сам в своята барачка сред вековната гора. В младата си възраст той беше дървар, след туй времената станаха по-модерни – получи титла лесничей и така полека, кротко и тихо годините си минаваха, времената се меняха, но Чичо Хенри беше на поста си. Малко след като жена му почина, той се пенсионира. Вероятно от уважение към белите коси и вярната служба му подариха лесничейската барачка, в която живееше сега. От тогава сякаш потъна в забвение. Дъщерите и внуците му бяха далеч на изток, други близки в околността нямаше.Не му и трябваха. Неговите близки бяха тук – високи стройни дървета, ухайната трева, гъстите шубраци – искрящият му младежки поглед продължаваше да се усмихва. Сгряваше душата му и това, че колчем отидеше в града, винаги срещаше хора, които се радваха да го видят – ...
Прочети повече...

Странни магистрали

1.Джонатан Дейвис беше висок, едър мъж, с големи, дълги мустаци, чиито два края завършваха някъде под линията на челюстта му. Големият му корем опираше в също така големия волан, който той придържаше небрежно с едната си ръка. Нищо от тези неща не само, че не беше нетипично, но дори от определена гледна точка можеше да се каже, че беше задължително за човек като него. Той беше шофьор. Шофьор на камион. Доста голям камион.В кабината неочаквано се разнесе телефонен звън, което автоматично намали безвкусното кънтри, пращящо от говорителите, пръснати из кабината. Тъкмо навреме, защото колеблива честота и без това го дразнеше. Кънтри - то също.- Джо, избързваш, ще объркаш целия график и после ще трябва аз да се пека на бавен огън заради магариите ти – разнесе се остър глас в пространството около него и Джо позна диспечерката от централата на фирмата си. А и нямаше кой друг да бъде. Навигационната система май вършеше работата си и в случая я вършеше в негова вреда. Това никак не го притесни.- О кей, ...
Прочети повече...

Георги Връбчев © 2008-2010