Някъде...там...някъде

І.

1.

Чичо Хенри отвори вратата на барачката и излезе на верандата. Загледа се в утринната гора, усмихна се и лицето му, набраздено от ситни бръчици, грейна. Всъщност “чичо” беше прозвище останало от годините, самия Хенри отдавна беше прехвърлил седемдесетте. Живееше сам в своята барачка сред вековната гора. В младата си възраст той беше дървар, след туй времената станаха по-модерни – получи титла лесничей и така полека, кротко и тихо годините си минаваха, времената се меняха, но Чичо Хенри беше на поста си. Малко след като жена му почина, той се пенсионира. Вероятно от уважение към белите коси и вярната служба му подариха лесничейската барачка, в която живееше сега. От тогава сякаш потъна в забвение. Дъщерите и внуците му бяха далеч на изток, други близки в околността нямаше.

Не му и трябваха. Неговите близки бяха тук – високи стройни дървета, ухайната трева, гъстите шубраци – искрящият му младежки поглед продължаваше да се усмихва. Сгряваше душата му и това, че колчем отидеше в града, винаги срещаше хора, които се радваха да го видят – млади и стари. Той не предполагаше, но дори съществуваше странното поверие, че да срещнеш Чичо Хенри носи късмет. Добротата и загадъчността, които излъчваше привличаха хората. Често майки разказваха на малките си деца, че Чичо Хенри е последният останал от рода на добрите горски духове, бдящи над щастието на хората. Не пречеше на никого, затова и никой не му пречеше. Живееше тихо на своята полянка, заобиколен от природата. Той я обичаше и беше обичан.

Близо до неговата барачка имаше още няколко изоставени сгради, ползвани от горските работници. Никой не се бе сещал за тях от години, затова в свежата сутрин Чичо Хенри бе сам сред прекрасната свежест на гората.

- Е-е-е-е-ейййй! – провикна се старецът юнашки. От години вярваше, че така поздравява гората и тя му отговаря и … май така беше, защото тя наистина зашумоли, като че ли в отговор. Нямаше човек, който да може да убеди Чичо Хенри, че това не е така, че подухва ветрец или има друго логично обяснение. Никой не бе и опитвал, защото никой не знаеше - това беше неговата малка тайна.

Чичо Хенри притвори вратата и слезе пъргаво по стълбичките на верандата.

- Ех-ех-ех…чакай сега да ида да видя гадинките, пък после другите работи, има време за всичко... – запъти се към схлупена паянтова постройка, като се усмихваше на себе си и помърморваше от време на време нещо – Хайде, миличките ми, хайде, хе-хе и вие цяла нощ не сте яли – захихика се ситно – еееее, хей-сега, хей-сега, хайде, хайде – говореше непрестанно, докато подхвърляше жито на кокошчиците, подскачащи пред него – и на тебе ще дам и на тебе, проклетнико, хе-хе – хайде – На! – извади от джоба си парченце колбас, което хвърли на лъскавочерния котарак, разхождащ се важно около него, увивайки се с мъркане из краката му.

Котката се втурна и сдъвка енергично парчето, след което се загледа нахално и очаквателно в Чичо Хенри.

- Аа, калпазанино, още искаш – не тук - знаеш къде ти е паницата, хайде марш натам! – нахока го престорено старият човек и се запъти към килерчето зад барачката. Щракна ключа на лампата, обходи с поглед тясното помещение и поклати глава – хм, дръвца трябва да се събират, Хенриии, дръвца, иначе ще се мре от студ! – подръпна големия си мустак, загаси и се отдалечи, като продължи да хихика ситно.

Всъщност тези особености на Чичо Хенри го правеха мил старец и загадъчна личност. Честото подхилкване – незлобливо и весело – радваше хората, а подръпването на мустака беше ритуал, който ги респектираше. Създаваше впечатление за някаква мъдрост, до която само Чичо Хенри бе в състояние да се докосне.

Докато още поклащаше глава, старецът напълни купичката с вода на Робърт – така се казваше котарака, след което се изправи.

- Е-е-е-е-еййййй! – гората сякаш пак му отговори.

С блеснали очи Чичо Хенри се радваше на живота. Подскочи на верандата, младеж сякаш живееше под тежкия грим на годините. Чаят бе готов. Сложи димящата чаша на масата, донесе си сирене, наряза хлебец и доволно се изтегна в плетеното от самия него кресло на верандата. Сутрешният ритуал бе спазен и чичо Хенри бавно и с наслада започна да се храни. Не бързаше. Нямаше за къде, а и така само увеличаваше вкуса на удоволствието да побъбри после с най-добрия си приятел.

Не говореха винаги за едно и също нещо. Беседваха надълго и нашироко за всичко, за което се сетеше чичо Хенри. Често за живота, често за нещо, което бе прочел в някой стар или не толкова стар вестник, често за спомените – общо взето това бяха сакралните мигове за стария човек – неговата приказна вселена сред този почти девствен горски рай.

- Как си, старче? – попита чичо Хенри докато присядаше на земята – кога се върна – продължи човекът, намествайки се удобно до голям корен, оголен от времето и дебел колкото младо дърво – еееех, старо, стабилен приятел си ти, все ме е страх някой ден, че няма да си се върнал.

Чичо Хенри потупа грапавата кора на могъщия бор и топло го погали.

Всеки ден идваше тук и водеше дълги разговори с вековното дърво. За него борът беше живо същество, негов доверен и верен приятел. Старецът вярваше /според него знаеше със сигурност/, че борът нощем отива някъде и на сутринта се завръща, затова често си говореха за там, както и за други неща, които чичо Хенри предполагаше, че борът беше видял или направил. Преди години си беше мислил да се събуди някоя вечер и да го последва. Дори се бе приготвил веднъж. После размисли и реши, че ще е подло и приятелят му ще се разсърди. Стигаше му, че го изслушва и му помага. Чичо Хенри вярваше в това и нищо не можеше да го убеди в противното. Когато имаше някаква болка – споделяше я и ако не знаеше как да постъпи – питаше бора. Отговор веднага не получаваше, но не след дълго той сам се появяваше в мислите му, за което Чичо Хенри беше благодарен на своя приятел, вярваше му безрезервно и никога не сбърка.

За приятеля си пред хората старецът никога не бе говорил. Нямаше и намерение да го прави. Това си беше неговата тайна – неговия свещен оазис, далече от всичко и всички. Така ден след ден тяхната дружба крепнеше и пускаше дълбоки корени в душата на стария човек.

- Мълчиш, а? Знам те аз…голям хитрец си ти, чакаш да си разкрия картите и тогава ще отсъдиш мъдро – засмя се ситно – хайде, добре, днес аз ще съм първи, но утре…няма милост - ще разказваш, та пушек ще се вдигне!

- Някакво предчувствие, братко, а то нивгаш не ме лъже, ми казва тия дни, че хабер от Чарли ще имам. Сигурно се е сетило моето момче за вехтия Хенри, тук в пущинака, хе-хе-хе-хи, мълчииш, а? Е-е, не казваш нищо, нека, нека, ще видиш като се случи, тогава ти ще черпиш по едно. – старецът отдавна не пиеше нищо освен изворна вода, но един от любимите му изрази беше “ще черпиш по едно” и огромно доволство го спохождаше винаги, когато му се отдадеше случай да го използва. Поседя мълчаливо за кратко и продължи – Хубаво временце днеска, топличко, оная фурия – зимата - още е далеч – още малко и после като ни подхване, душицата ще ни изкара от студ, ама на теб какво ти е, кожуха си ти е все така здрав и зиме и лете, хе-хе-хи – захихика дядото, потупа кората на огромното дърво и подръпна мустака си.

Сякаш в отзвук на одевешните му думи гората се изпълни с далечно пърпорене. От време на време сякаш ставаше различно, по-басово и на пресекулки, но в момента, в който чичо Хенри го чу, беше отчетливо. Позна го и грейна.

- Казах ли ти, казах ли ти аз, старий дяволе, ето го пощальончето, пърпори с моторетката насам, хабер от Чарли ми носи, хи-хи-хи – старецът се запъти към барачката, като подтичваше.

Младо момче на не повече от двадесет и две – двадесет и три години, паркира малкия мотоциклет и докато вадеше от чантата си пощенски плик, поздрави:

- Добра среща, чичо Хенри, - хората говорещи с него несъзнателно използваха неговия поостарял начин на изразяване – хабер ти нося, от внучето.

- Знам, знам си аз, чаках те, жив да си и здрав, такива вести да носиш! – старият човек кимна и пое писмото внимателно, сякаш да не го счупи.

Младежът усмихнато наблюдаваше стария. Чувстваше се някак специален, че общува с Чичо Хенри и щастлив в същото време, че чудатия горски жител го благославяше с дълбокия си, мек си глас. Сякаш старият вълшебник пръскаше шепа добро върху му.

- Хайде, чичо Хенри, довиждане и пак ще се видим, кога да мина за отговора? – специална услуга, която самият пощальон осигуряваше, без да има такова задължение.

- Не се притеснявай, моето момче, благодаря ти, но ако ще отговарям, аз ще дойда до вас, хем ще ви видя, хем ще разходя старите кости, сполай ти, жив да си! – махна и с весел поглед изпрати пощальона.

Момчето запърполи с машинката си и помаха пътьом, докато чичо Хенри вече бързаше към своя приятел, горящ от нетърпение да прочете писмото. Далечното басово боботене, продължи насищайки въздуха и след като моторчето заглъхна, но старецът не му обърна внимание, погълнат от получаването на скъпата вест.

- Ха, сега виж какво, ми пише моето момче, ти само дето не вярваше одеве. – старецът пъргаво приседна в уютната прегръдка на дървото. Чарли беше любимият му внук, чийто любим дядо беше и той и вестите от него бяха цяло събитие в живота на стария лесничей.

- Слушай! – тържествено каза Хенри, като погледна строго –“ Здравей, дядо!” – хм, приветливо е момчето, виждаш ли – “Не съм ти писал отдавна, за което надявам се не ми се сърдиш” – не си писал, ами! Не, не, че му се сърдя – погледна бора и додаде – добре, спирам, хайде, само ще чета – “А в противен случай се надявам, че няма да е за дълго, защото смятам да намина. Ще постоя няколко дена – да те видя и да си почина, че напоследък се чувствам доста изтощен. Тук нашите са добре, сестра ми също, но трудно ще намерят време да прескочат, нали знаеш, забързан живот... Ако не бях още студент, сигурно щяхме да се виждаме на 105 години веднъж.” – хе-хе виж го ти моето момче, - сръга бора с лакът - зевзек като дядо си – огромното дърво сякаш забуча в отговор – добре, де, не се сърди, продължавам – “И така, ако няма да ти преча, не ми отговаряй, ами се готви за събиране на дръвца, зимата иде! На онази пантера Робърт прати много поздрави, а на нашия приятел - специални! Хайде, до скоро виждане, пристигам в петък, на 14-ти. Чао!”

- Ха, - възкликна чичо Хенри едва свършил – помислих, че е забравил да пише кога пристига – петък, петък, 14-ти, кога се пада това... я да видим... – погледна косо и запресмята, като присвиваше око – след три дни, видя ли и теб поздравява, специално - върна се към писмото дядото.

Всъщност само на внук си бе споделил за дървото, но понеже бяха толкова близки, не отчиташе дори, че някой друг знае тайната му. При всички случаи, дори да бе отбелязал, че е забравил този факт, чичо Хенри го подмина с достойнство. Колко по-важни работи от това имаше – Чарли пристигаше скоро! Старецът просия.

Излезе вятър, пожълтяващите тревички полегнаха, гората зашумя, а огромният бор на Чичо Хенри сякаш запя. Приседнал в него старият човек препрочиташе скъпото му писъмце и кимаше доволно, а на най-важните според него места утвърдително. Прочете го трети път, да не би да бе пропуснал нещо – такъв си беше Чичо Хенри. Без да усети, довърши последните думи от писмото с шепот, вдигна глава и се загледа в отсрещния пейзаж, но без да го вижда. Бе далеч, далеч, там, където само той можеше да стигне в мечтите си. За разлика от повечето си връстници, той все още мечтаеше. Мечтите, му не бяха конкретни, а мечти за мечти, които държаха душата му млада и силна. Несъзнателно Чичо Хенри прегъна внимателно листчето на четири, също толкова внимателно го сложи във вътрешния джоб. До сърцето си. С блажена усмивка се отпусна назад и не след дълго се унесе. Борът сякаш го загърна и на човек дори можеше да му се стори, че кротко го полюшва.

[More...] 2.

- Какъв е тоя дрисльо, дето са ни пратили? – попита едър мъж, облечен в мръсна ватенка и с грубо изражение на лицето.

- Ха, аз пък откъде да знам – някое учено дете, вероятно.

- Все една и съща песен - докарат ги отнякъде, дадат им власт и те почват да вадят голямото самочувствие.

- А, бе, така е, ама – няма начин, пращат ги - ще ги търпим.

- Хм, ще търпим, ние, а, бе, аз много добре им знам цаката, ама...

Двамата говорещи гледаха недалеч от себе си, където млад мъж преглеждаше някакви листове и обясняваше нещо на нисък трътлест човек с вълнена риза на големи червено-бели квадрати, като от време на време ръкомахаше.

- Гледай го, гледай го, същински Наполеон преди битка, ти говорил ли си с него до сега? – продължи неприветливо - Джеймс - първият от работниците, гледайки с присвити очи сред кълбата цигарен дим, среден на ръст, набит, червендалест, с неприлично изражение на лицето, когото колегите му наричаха Джими.

- Веднъж, още в града, докато обясняваше указанията си за “стратегията на сечта”. – последните думи бяха изпълнени с неприкрит сарказъм – и аз не ги обичам тия предвзети работи, но шефче е, трябва да го приемем. Искаш ли? – попита Колин - така се казваше другият работник, като едновременно с това подаде на колегата си шишенце.

Джеймс го пое, отпи жадно и изпсува, след което двамата продължиха да наблюдават “шефчето” си с неодобрение. Те бяха част от малка група дървосекачи, четирима – петима човека, която беше получила за задача изсичането на неголям периметър гора. Проблемът им не беше в това, обаче – с тази работа се занимаваха от години. Притесняваше ги, не, обиждаше ги факта, че на мястото на стария им отговорник бяха назначили скоро завършил учението си специалист. Какво ли разбираше той – вчерашният пикльо, според компетентното им мнение – в сравнение с тях, хората, които знаеха А – то и В – то на горите. Този начин на мислене беше типичен, нещо нормално, но на инженер Уилкинсън нямаше да му бъде лесно да се пребори с него, още повече, че му предстоеше и да поживее с тези благи хорица известно време, докато изпълнеха задачата си.

Джеймс отпи още една порядъчна глътка от шишенцето, което определено не беше пълно със сироп за бебета и с хитровато изражение се запъти към Уилкинсън.

- Добър ден, господине, с какво сме заслужили вниманието на Грийнпийс? – попита Джеймс, като се изсмя дебелашки – Нещо не правим както трябва ли или к`во? – продължи с нескопосаната си шега, като придружи смеха с просташко намигане към Колин.

- Не, господин ...

- Харди, Джеймс Харди!

- Не, господин Харди, аз съм новият отговорник на групата, към която, ако не се лъжа, принадлежите и вие. – отговори учтиво младежът.

- А! Ама как така, на мен сутринта ми звъни министъра и вика, идват при вас от Грийнпийс и аз си викам т`ва момче ще е – нали ги знаеш, те са такива едни по-натруфени, различни... – продължи секача като си мислеше, че шегата му става все по-умела.

Уилкинсън го измери внимателно с поглед – времето, когато щеше да може да преценява хората на момента, предстоеше – и не отговори. Опасявайки се, че шегата му пропада, Харди продължи:

- Аз, такова, ако наистина си наш човек, извинявайте, веднага ще Ви предложа да седнеш – тромаво придърпа един пън и с комичен/както си мислеше/ жест каза – Цигарка?

- Хайде стига, Джими – дръпна го за ръката трътлестия му колега, който все още чакаше Уилкинсън да довърши указанията си, прекъснати от Харди.

Джеймс го изгледа унищожително и в очите му блеснаха заплашителни огънчета.

- Благодаря, не пуша, а и имам работа, както и Вие, ако не ме лъже паметта, а Вие, Сейтън, елате да Ви покажа района точно, за да няма отново отклонения. – каза младият човек и пое към края на новообразуващото се сечище.

- А, бе Джими, ти яко прекали, остави го детето, да не вземе да си покаже рогата, да го изчакаме малко пък после - пак нашата – Колин укорително гледаше идващия към него, но говореше внимателно, защото виждаше, че той не бе особено доволен от случката.

- Я, дай! – пресегна се Джеймс с рязко движение, като свиваше и разтваряше изразително ръката си, свъсил вежди.

Очите на Колин светнаха и всичките му угризения бяха умити от парливата течност, спускаща се по гърлото му. След него колегата му изгълта бутилката до края, хвърли я ядно на земята и троснато дръпна резачката си.

Инженер Уилкинсън, на няколко метра встрани, видя всичко това, но не реагира. Дали беше преценка от негова страна или просто предпазливост, но безмълвно свърна по пътеката, която водеше към къщичките. Определено му щеше да му бъде по-приятно да се запознае с чудатия старец, за който му бяха разказвали, вместо още от сега да влиза в пререкания с колектива, към който така или иначе все още не принадлежеше. Освен това предстоеше да съседствуват за няколко дни и трябваше да огледа бараката, която им бяха препоръчали за подслон. Както му бяха обяснили тя бе недалеч срещу тази на стареца. Вървеше и оглеждаше красивата гора наоколо. Представяше си колко приказна е тази местност напролет. Дядото сигурно щеше да знае. Уилкинсън някак чувстваше, че отива да се види с хазяина, при който те бяха само временни наематели. Някакво неудобство, примесено с нетърпение, примамваше сетивата му.

3.

Чарли Грийвз приготвяше багажа си, като от време на време си тананикаше нещо. Не беше виждал дядо си от месеци и сега с нетърпение се готвеше да пропътува огромното разстояние, за да го посети. Чарли определено порасна, но Чичо Хенри все още беше неговия си дядо и тази връзка го превръщаше в малко момче, с всички усещания и трепети на тази възраст. Всъщност се чувстваше, сякаш му предстоеше пътуване до друго измерение, където времето течеше по други правила или изобщо не течеше. Много добре знаеше, че това е само внушение, но да мисли за дядо си и гората му като за “там някъде”, му беше приятно и нямаше нищо против да го прави. Веднъж беше размишлявал над тези неща и установи, че частица от него наистина вярва, че, за да стигне до дядо си Хенри, трябва да мине през девет земи в десета и през девет планини в десета и прекосил гората на сънищата, ще го види приседнал в мъха на стария бор. Не беше толкова наивен, че наистина да го вярва, но от време на време даваше „зелена улица” на тази частица от себе си и му ставаше някак уютно.

Чарли набута големия си вълнен пуловер върху другите дрехи. Огледа се и се замисли дали не е забравил нещо. Не! Затвори добре раницата и написа бележка на родителите си, че заминава. Бързаше да тръгне, за да избегне напътствията им и проверката на багажа от страна на майка му – “да не би случайно да е забравил нещо”.



 

Проза

Георги Връбчев

Някъде...там...някъде

І.1.Чичо Хенри отвори вратата на барачката и излезе на верандата. Загледа се в утринната гора, усмихна се и лицето му, набраздено от ситни бръчици, грейна. Всъщност “чичо” беше прозвище останало от годините, самия Хенри отдавна беше прехвърлил седемдесетте. Живееше сам в своята барачка сред вековната гора. В младата си възраст той беше дървар, след туй времената станаха по-модерни – получи титла лесничей и така полека, кротко и тихо годините си минаваха, времената се меняха, но Чичо Хенри беше на поста си. Малко след като жена му почина, той се пенсионира. Вероятно от уважение към белите коси и вярната служба му подариха лесничейската барачка, в която живееше сега. От тогава сякаш потъна в забвение. Дъщерите и внуците му бяха далеч на изток, други близки в околността нямаше.Не му и трябваха. Неговите близки бяха тук – високи стройни дървета, ухайната трева, гъстите шубраци – искрящият му младежки поглед продължаваше да се усмихва. Сгряваше душата му и това, че колчем отидеше в града, винаги срещаше хора, които се радваха да го видят – ...
Прочети повече...

Странни магистрали

1.Джонатан Дейвис беше висок, едър мъж, с големи, дълги мустаци, чиито два края завършваха някъде под линията на челюстта му. Големият му корем опираше в също така големия волан, който той придържаше небрежно с едната си ръка. Нищо от тези неща не само, че не беше нетипично, но дори от определена гледна точка можеше да се каже, че беше задължително за човек като него. Той беше шофьор. Шофьор на камион. Доста голям камион.В кабината неочаквано се разнесе телефонен звън, което автоматично намали безвкусното кънтри, пращящо от говорителите, пръснати из кабината. Тъкмо навреме, защото колеблива честота и без това го дразнеше. Кънтри - то също.- Джо, избързваш, ще объркаш целия график и после ще трябва аз да се пека на бавен огън заради магариите ти – разнесе се остър глас в пространството около него и Джо позна диспечерката от централата на фирмата си. А и нямаше кой друг да бъде. Навигационната система май вършеше работата си и в случая я вършеше в негова вреда. Това никак не го притесни.- О кей, ...
Прочети повече...

Георги Връбчев © 2008-2010