Авалон

Всъщност настоящият разказ не предава легендата за Авалон – легендарният и митичен остров. Не и в подробности и не само нея. Реч иде за едно не по-малко прекрасно кътче от не по-малко легендарната и митична Родопа планина. Техните съдби са свързани и вплетени – като че ли в неуморен бяг колелото на времето отново и отново дава знаци, учи, предупреждава...

В незапомнени времена, под угрозата мъдростта с векове събирана на святото място и прелестта на неговата невинност да бъдат унищожени, жриците на древна вяра със сетни усилия успяват да изнесат, успяват да спасят Авалон. Прегърнали своите души и сърца. Свикали сили, които познавали и които не познавали. И успели. Спасили святото място, изнесли го между световете, между пространствата и само тези, които можели истински да видят го виждали, тези, които можели истински да чуят го чували. Там, където само тези, които носили сърце и душа, недокоснати от злото можели да стъпят. Така древната и чиста мъдрост на Авалон останала жива.

Тази притча отекна чак тук, отекна чак днес, защото над мястото в сърцето на Майка Родопа, което бяхме учени да наричаме „Балкана” и още го наричаме така, надвисна същата тъмна угроза.

Странно и чудно място беше този „Балкан”

„Балкана”, където децата растяха, припкащи по цели лета по просторните поляни и техните баби живееха дните на своята заслужена почивка сред прекрасната зеленина и божествен въздух, любуващи се на растящите пред очите им малчугани.

„Балкана”, където същите тези малчугани, вече юноши разтърсваха горските простори с ечащите си весели гласове и смях, където отпиваха първите толкова сладки глътки на онова божествено чувство - където откриваха любовта в уханните летни нощи.

„Балкана”, където пак те, спокойни и доволни, приседнали до майките и бащите си, гледаха стъпките на своите деца по пътя на вечния кръговрат, по който те вече бяха вървели.

Освен „Балкана”, наричахме го и „Курорта”. И още го наричаме. Със същото уважение и копнеж.

Та, иде реч за „Курорта”, където като че ли в незапомнени времена същите онези баби и внуци простичко, но ритуално сякаш, присядаха един до друг и независимо кой откъде е дошъл и какъв е, гледаха рамо до рамо филма, който някой бе решил да им прожектира на стената на „Стария ресторант” – съвсем примитивно, съвсем мило, съвсем истинско. И хората общуваха, хората бяха заедно. Защото бяха на „Курорта”, където сутрин съседите бодро и непринудено се поздравяваха. Където съседите се познаваха.

Години минаваха една след друга. Сякаш еднакви. Сякаш онзи същият „Балкан” продължаваше да ни приютява...

Докато един ден някой не каза, че е чул вопъл. Докато всеки от нас не каза, че е чул вопъл. Тъжен и отчаян. Някои го нарекоха зов.

Огледахме се. Прогледнахме. „Балкана” не беше същия. Ослушахме се. Наистина бе зов. Наистина бе тъжен. „Балкана” умираше. „Балкана” се задушаваше.

Тежки бетонни мастодонти, сякаш бункери в някаква необявена война с природата, бяха нахвърляни из това божествено кътче, където Майка Родопа царуваше в цялата си прелест. Докъдето стигаше погледът, прилични на отломки от гнили зъби, бетонните бункери бяха осеяли живите планински склонове, до тях грозни ями с клокочещи вътре нечистотии, бяха напръскали лицето на ”Балкана” като белези на нелечима проказа. Гигантите врязваха бездушните си тела в снагата на могъщата планина, сякаш решили да пребъдат, сякаш решили да я надживеят.

Но Майка Родопа е жива. Майка Родопа е древна. Майка Родопа е силна.

Отправила поглед към вечността, тя ще разстила величествената си сянка, дълго, дълго, епохи след като белият, сух прах на последния бетонен гигант се разпилее из невидимите воали на вечния вятър.

Но нека спрем до тук. Нека не отделяме повече внимание на това, което в момента е вместо „Балкана”.

Уви!

Не е храм на духа, какъвто е издигнат на мястото на старото светилище, където според легендата се е намирал Авалон.*

Уви!

Ние нямахме този късмет.

Дали фактът, че някой въобще е почувствал нуждата да напише тези горчиви слова, е достатъчно красноречив, достатъчно ясен, достатъчно болезнен? Нека се надяваме. И нека наистина спрем до тук, с това, което се случва сега, защото наистина не заслужава внимание, повече от отдаденото.Не заслужава и сричка от мислите на човек, който обича природата.

Не ще продължавам за бедствието.

Ще продължа за ”Балкана”.

Въпреки необявената война срещу Майка Родопа, не всичко от „онзи” „Балкан” бе безвъзвратно изгубено. Всеки, който имаше уши и очи, всеки, който имаше сърце и душа, виждаше поляните, вечната гора, облените в свежа слънчева светлина планински склонове, можеше да чуе прекрасната песен на птиците и още ехтящия смях на хората. Стари и млади. Хората, които обичаха всичко това. Които провирайки се сред бетонните колоси все още бяха „на Балкана”.

Защо не бе безвъзвратно изгубено? Защо още имаше такива хора ли?

Защото там са боровете, там са стройните буки, там са птиците с тяхната песен, там е вечният вятър, играещ в клоните на прекрасната гора. Все още са там. Живи.

И ние намерихме смелост. Взехме от тяхната сила. Дръзнахме. Направихме това, което почувствахме свой дълг. Дълг древен колкото времето.

Ние, които бяхме момчета и момичета, младежи и девойки, ние, които сме мъже и жени. Ние, които сме, бяхме и ще бъдем приятели. Винаги. Под майчиния взор на Родопа планина.

Направихме го.

Направихме своя магически кръг. Както в незапомнени времена на Авалон, както в една стара, но прекрасна песен-идеал - „Кръг от ръце”. Но не го направихме срещу злото. Не го направихме срещу никой.

Направихме го за ”Балкана”.

Не се събрахме увити в роби, не обсипахме поляна в малки трептящи огньове в очакване на слънчевата светлина, която да разпали огън в душите ни.

Нямаше нужда.

Той вече гореше.

Разпилени из четирите посоки на света вместо ръце ние протегнахме душите си едни към други, без значение на възраст, пол, занятие. В топлата прегръдка на вечния дух на Майка Родопа, сключихме своя магически кръг. И чудо – бяхме повече, отколкото преди - малки, големи, жени, мъже, деца – всеки с искра обич към нашия ”Балкан”. Онзи „Балкан”. Истинският. Живият.

И тогава повярвахме. С чистата вяра – без храмове и канони – че справедливостта в смъртния свят на грешните люде не е мъртвородена.

И се случи. Неусетно. „Балкана”, онзи Балкан, беше спасен. Сред безбрежната вечност между световете. Чувство, невероятно и приказно, че ако някой от нас се изкачи на най-високия бук, ще съзре в далечината мъглите на Авалон, вля спокойствие в сърцата ни. Накара ни да се усмихнем.

Всъщност не ние спасихме това прекрасно кътче от Майка Родопа. Няма как. Смъртните ни сили не са достатъчни. Ние просто платихме своя дан и древната душа на вечната планина ни повика при себе си. Показа ни невидимата пътечка. Сигурно не е искала да страдаме...

Знам, ще кажат – проста носталгия. Не ще да са прави. Точната дума е болка.

Боли, да. Но за кратко. Докато успееш да настроиш сетивата си отвъд бетонната реалност. Плавно и необяснимо сякаш проникваш между пространствата и виждаш „Балкана”. Дори не е необходимо да затваряш очи - стига само да ги впериш в нетленната граница между върховете на гордите борики и необятното синьо небе и да оставиш птичата песен да те отведе към твоя остров на блажените - да те отведе на ”Балкана”.

* Според легендата за Авалон, след спасяването му в пространството между световете, на мястото на древното светилище е построен манастир, съществуващ и днес.

 

Проза

Георги Връбчев

Някъде...там...някъде

І.1.Чичо Хенри отвори вратата на барачката и излезе на верандата. Загледа се в утринната гора, усмихна се и лицето му, набраздено от ситни бръчици, грейна. Всъщност “чичо” беше прозвище останало от годините, самия Хенри отдавна беше прехвърлил седемдесетте. Живееше сам в своята барачка сред вековната гора. В младата си възраст той беше дървар, след туй времената станаха по-модерни – получи титла лесничей и така полека, кротко и тихо годините си минаваха, времената се меняха, но Чичо Хенри беше на поста си. Малко след като жена му почина, той се пенсионира. Вероятно от уважение към белите коси и вярната служба му подариха лесничейската барачка, в която живееше сега. От тогава сякаш потъна в забвение. Дъщерите и внуците му бяха далеч на изток, други близки в околността нямаше.Не му и трябваха. Неговите близки бяха тук – високи стройни дървета, ухайната трева, гъстите шубраци – искрящият му младежки поглед продължаваше да се усмихва. Сгряваше душата му и това, че колчем отидеше в града, винаги срещаше хора, които се радваха да го видят – ...
Прочети повече...

Странни магистрали

1.Джонатан Дейвис беше висок, едър мъж, с големи, дълги мустаци, чиито два края завършваха някъде под линията на челюстта му. Големият му корем опираше в също така големия волан, който той придържаше небрежно с едната си ръка. Нищо от тези неща не само, че не беше нетипично, но дори от определена гледна точка можеше да се каже, че беше задължително за човек като него. Той беше шофьор. Шофьор на камион. Доста голям камион.В кабината неочаквано се разнесе телефонен звън, което автоматично намали безвкусното кънтри, пращящо от говорителите, пръснати из кабината. Тъкмо навреме, защото колеблива честота и без това го дразнеше. Кънтри - то също.- Джо, избързваш, ще объркаш целия график и после ще трябва аз да се пека на бавен огън заради магариите ти – разнесе се остър глас в пространството около него и Джо позна диспечерката от централата на фирмата си. А и нямаше кой друг да бъде. Навигационната система май вършеше работата си и в случая я вършеше в негова вреда. Това никак не го притесни.- О кей, ...
Прочети повече...

Георги Връбчев © 2008-2010